Случвало ми се е да помисля, че ако нещо е изказано,  то губи част от силата си или просто му липсва сила, защото най-силните неща, които изживява човек ми се струва, че са неизказуеми.

Но, дали е така?

Какъв е смисълът от нещо, което се случва вътре у теб и не намира никакъв външен израз? Няма ли първо на първо ти да се пръснеш от напрежението? И второ, ако искаш да познаеш себе си и друг да те познае, не е ли по-добре да опиташ?

Изобщо какво е това нещо, което се случва вътре в теб? Знае ли някой? А то, може ли да няма смисъл? Защо се случва?

А от друга страна, ако сме по-осъзнати за нещата, които изживяваме, те ще загубят ли част от очарованието си?

Знам поне един човек, който смята, че ще загубят. Но аз пък съм „За” осъзнатостта във всички случаи. Разсъждавам така:

След като осъзнавам нещо у себе си, то може да бъде леко загърбено и мога да се насоча към следващите неизследвани пространства. Юнг би казал - „несъзнаваното”. Няма опасност неизследваните пространства да се изчерпят, защото ние сме безкрайни.

Напоследък започвам да си мисля, че и отношенията между двама души могат да претърпяват безкрайни метаморфози, въртейки се около най-същественото, разбира се, и да осъзнават несъзнаваното.

Но, да се върна на неизказуемостта.

Да, невъзможно ми изглежда да опиша с думи някои от нещата, които съм усетила. Обаче съм открила начин, без да се усетя. :) Рисуване на картини .... макар и с думи. Не точно думите, а нарисуваната картина може да внуши на някой преживяването ми. Не на всеки, вероятно. Човек, който не е преживял нещо подобно на обрисуваното, няма как да разбере. В същото време, много хора имат подобни преживявания и са си мислили, че не могат да ги опишат. Тогава сблъсъка с картина, която отговаря на преживяното, впечатлява силно.

Казвам картина, но някои го правят и с музика, например.

Забелязала съм и една друга тенденция. Когато изживея нещо, което ми се струва ужасно силно(в хубавия смисъл), всеки път си казвам – „е, сега вече, мога да умра!” Или си мисля, че мога да изживея остатъка от живота си само със спомена за това силно изживяване.

Разбира се, не става точно така, а след някоя и друга година ми се случва нещо ново много силно и сценария се повтаря. :)

Към днешна дата съм си събрала една добра колекция от силни изживявания, с които мога да вегетирам до края на живота си, но ..... знам, че няма да го изтърпи това сърцето ми. :)

Както казва баба Вихронрав: „Аз туй няма да го търпя и толкоз!”

Само дето тези изживявания не се планират .... поне не съзнателно. Обаче следват логично. Стига да разбираш Божествената логика. И не точно разбираш, .... а по-скоро: да усещаш накъде духа вятъра на Божествената логика. :)

Аз малко и като от професионално изкривяване, все се опитвам да ги усещам ... нещата. Гледам в кристалната топка и гадая ли, гадая.

Сега се сещам и, че кристалната топка трябва да е само някакво спомагателно външно средство за съсредоточаване. Всъщност истинската кристална топка би трябвало да е в главата ми. Боже, а аз се чудя какви са тези мъгливи образи там!!!

 

истински човешко желание. Всеки го прави по начи по който може.
Дано по-скоро образите се избистрят!

Като каза баба Вихронрав - махнала си линка към блога на любителите на Тери Пратчед и така е гадно. Аз от време на време четях там, а сега не помня адреса. Дай жокер.:)

:)

Неслучайно мисълта има външен израз в езика - да излиза навън е нормалното й състояние, доколкото съзнанието е винаги ,,съзнание за''/ насоченост към.../. Съотнесен пък към ,,амалгамата'', изходът на мисълта/а и на чувството/ е повече от необходим- иначе как би се случила ,,срещата''!
Разбира се, понякога е по-добре мисълта да остане ,,затворена'', защото думите съвсем не са невинни.
Много е красива кристалната топка - излъчва ,,амамлгамни'' лъчи!

той е важен.:)