Седем наставления към мъртвите. Написани
от Базилидес в Александрия - града, където
Изтокът и Западът се докосват

Поучение I

 

Мъртвите се завърнаха от Йерусалим, където не бяха намерили онова, което търсеха. Те настояваха да ги приема и искаха обяснение от мен и аз им казах така:

-         Слушайте – започвам от нищото. Нищото е същото като Пълнотата. В безкрайността пълното е толкова добро, колкото и празното. Нищото е и пълно, и празно. Бихте могли да кажете и нещо съвсем друго за него – например, че е бяло или черно, че го има или че го няма. Нещо, което е безкрайно и вечно, няма качества, защото притежава всички качества.

Нищото, или Пълнотата, наричаме ПЛЕРОМА. Вътре в нея изчезва мисленето и битието, защото вечното и безкрайното няма качества. Никой не е в него, защото тогава би се обособил от Плеромата и би имал качества, които биха го разграничавали от нея като нещо определено.

Плеромата съдържа нищото и всичкото: не си струва да се разсъждава върху нейната същност, защото това би означавало саморазтваряне в нея.

ТВОРЕНИЕТО не е в Плеромата, а в самото себе си. Тя е начало и край на сътворените същества. Преминава през тях, както слъчевата светлина изпълва цялото въздушно пространство. Въпреки че Плеромата прониква абсолютно навсякъде, сътворените неща все пак не са част от нея, както и едно напълно прозрачно тяло нито потъмнява, нито става по-светло от лъчите, които го пронизват.

Ние обаче сме самата Плерома, защото сме частица от вечното и безкрайното. Но ние не участваме в него, а сме безкрайно отдалечени от Плеромата – не в пространството или във времето, а по същество, понеже се различаваме по принцип от нея като творение, ограничено във времето и пространството.

Но тъй като сме частици от Плеромата, значи тя също е в нас. Дори и в най-малката точица Плеромата е безкрайна, вечна и цялостна, защото малко и голямо са качества, които се съдържат в нея. Нищото е онова, което навсякъде е цялостно и непрекъснато. Затова говорим за сътворените същества като за частици от Плеромата само символично, защото тя наистина никъде не е разделена, понеже тя е нищото. Ние също сме и цялата Плерома, тъй като символично тя е най-мъничката, само предполагаема, но несъществуваща точка в нас и безкрайния небесен свод наоколо. Но защо изобщо говорим за Плеромата, щом тя все пак е всичко и нищо?

Говоря затова, за да започна отнякъде, a и за да ви освободя от заблудата, че нещо, което е вътре или вън, е неизменно или предварително установено. Всичко, наричано неизменно или определено, е само относително. Само подложеното на промяна е устойчиво и определено.

Променимото обаче е Творението, следователно единствено то е неизменно и определено, защото има качества: то дори е качество само по себе си.

Възниква въпросът: как е възникнало Творението. Създанията са възникнали, а не Творението, защото то е качество на самата Плерома, както не-сътворяването, което е вечната смърт. Сътворяване има винаги и навсякъде. Смърт има винаги и навсякъде. Плеромата притежава всичко: разграничимост и неразграничимост.

Разграничеността е Творението. То се разграничава. Разграничеността е неговата същност и поради това то може да разграничава. Именно затова човекът разграничава, защото неговата природа е разграничеността. Затова той разграничава в Плеромата качества, които не съществуват.

Ще речете: каква полза има да се говори за това? Че нали ти самият каза, че не си струва да се разсъждава върху същността на Плеромата.

-         Казах ви го, за да ви освободя от заблудата, че човек би могъл да мисли върху същността на Плеромата. Когато разграничаваме качествата и, говорим от гледна точка на нашата и за нашата собствена разграниченост, но не сме казали нищо във връзка с Плеромата. Да се говори за нашата разграниченост обаче е необходимо, за да можем достатъчно да се разграничаваме. Нашата същинска природа е разграничеността. Ако не бъдем верни на тази природа, ще се разграничаваме недостатъчно. Затова трябва да разграничаваме качествата.

Вие питате: - Какво пречи, ако не се разграничаваме?

Ако не се разграничаваме, ще излезем извън природата си, извън Творението и ще изпаднем неразграничеността, която е другото качество на Плеромата. Ще попаднем в самата Плерома и ще се откажем да бъдем Творения. Ще станем жертва на разтварянето в Нищото.

Това е Смъртта на Творението. И тъй, ние умираме дотолкова, доколкото не разграничаваме. Затова естественият стремеж на Творението е към разграничеността, съпротива срещу първичното, опасно еднообразие. Това се нарича principum individuationis. Този принцип е същността на Творението. Сега разбирате защо неразграничеността и неразграничаването представляват такава голяма опасност за Творението.

Затова трябва да разграничаваме качествата на Плеромата. Те са ДВОЙКИ ПРОТИВОПОЛОЖНОСТИ като:

Действуващето и Недействуващето,

Пълнотата и Празнотата,

Живото и Мъртвото,

Различното и Еднаквото,

Светлото и Тъмното,

Енергията и Материята,

Времето и Пространството,

Красивото и Грозното,

Едното и Многото и т.н.

Двойките противоположности са онези качества на Плеромата, които не съществуват, защото се уравновесяват взаимно.

Тъй като ние сме самата Плерома, притежаваме всички тези качества в себе си. Понеже основа на нашата същност е разграничеността, ние притежаваме дадени качества в името и под знака на разграничеността, а това означава:

1. Тези качества е нас са разграничени и обособени едно от друго, затова не се унищожават, а са действени. Поради това сме жертва на двойките противоположности. В нас Плеромата е разкъсана.
2. Качествата принадлежат на Плеромата и ние можем и трябва да ги притежаваме и живеем само в името на разграничеността. Ние трябва да се разграничаваме от качествата. В Плеромата те се унищожават, а в нас – не. Разграничаването от тях освобождава.

Когато се стремим към доброто или красивото, забравяме нашата същност, която е разграниченост, попадаме в плен на качествата на Плеромата, каквито са двойките противоположности. Стремим се да постигнем доброто и красивото, но същевременно обхващаме и злото, и грозното, защото в Плеромата те са в единство с доброто и злото. Ако обаче останем верни на нашата същност, на разграничеността, ще се различаваме от доброто и красивото, а поради това и от злото и грозното и тогава няма да попадаме в Плеромата, т.е. в плен на нищото и разпадането.

Вие ме прекъсвате: - Ти каза, че различното и еднаквото били също качества на Плеромата. Какво би било, ако се стремяхме към различност? Няма ли тогава да бъдем верни на същността си? И ако се стремим към различност, пак ли трябва да попаднем в плен на еднаквостта?

-         Не трябва да забравяте, че Плеромата няма качества. Ние ги създаваме чрез мисленето. В такъв случай, ако се стремите към различност или еднаквост, или към каквито и да било други качества, значи се стремите към мисли, които ви се внушават от Плеромата, т.е. мисли относно несъществуващите и качества. Докато тичате подир тези мисли, пак попадате в Плеромата и постигате различнот и еднаквост едновременно. Не вашето мислене, а същността ви е разграниченост. И затова не трябва да се стремите към различност, тъй както си я представяте, а към вашата същност. Ето защо в действителност има само един стремеж, а именно стремежът към собствената същност. Ако имахте този стремеж, нямаше да ви е нужно да знаете каквото и да било за Плеромата и нейните качества и въпреки това бихте достигнали до истинската цел посредством вашата същност. Но тъй като мисленето отчуждава от същността, трябва да ви науча как бихте могли да го обуздавате.

 

Поучение II

 

През нощта мъртвите стояха край стените и викаха:

–        „За Бога. Искаме да узнаем къде е Бог? Умрял ли е?”

–        „Бог не е мъртъв. Той е жив, както винаги, Бог е Творение, защото е нещо определено и поради това – обособено от Плеромата. Бог е качество на Плеромата и всичко, което казах за Творението, важи и за него.”

Той обаче се разграничава от сътворените същества по това, че е много по-неясен и неопределен от тях. Той е по-слабо обособен от сътворените същества, защото основата на неговата същност е действената Пълнота, и само дотолкова, доколкото определено е обособен, той е Творение и дотолкова е пояснение на действената Пълнота на Плеромата.

Всичко, което не разграничаваме, попада в Плеромата и се унищожава от своята противоположност. Затова, когато не обособяваме Бог, действената Пълнота за нас е непонятна.

Бог също така е самата Плерома, както и всяка най-дребна частица на сътвореното и насътвореното е самата Плерома.

Действената Празнота е същността на Дявола. Бог и Дяволът са първите проявления на Нищото, което наричаме Плерома. Безразлично е дали Плеромата съществува или не, защото тя във всичко е уравновесена и се самоунищожава. Но с Творението не е така. Доколкото Бог и Дяволът са творения, те не се унищожават взаимно, а съществуват един срещу друг като действени противоположности. Нямаме нужда от никакви доказателства за съществуването им, достатъчно е това, че винаги трябва да говорим за тях. Дори да не съществуваха, то Творението би ги разграничило от Плеромата, от позицията на своята същност – разграничеността.

Всичко, което разграничаването взема от Плеромата, е двойка противоположности, затова Дяволът винаги е свързан с Бога.

Тази неотделимост е толкова дълбока и както вече сте разбрали, толкова неразрушима във вашия живот, колкото и самата Плерома. Това произлиза от факта, че и двамата са съвсем близо до Плеромата, където не съществува противоречие, защото са в единство. Бог и Дяволът се разграничават чрез качествата пълнота и празнота, чрез създаването и разрушаването. ДЕЙСТВЕНОТО НАЧАЛО е общото между дамата. То ги свързва. Затова действеността стои над двамата и е Бог над Бога, защото обединява Пълнотата и Празнотата в тяхното действие.

Това е един Бог, за който вие не знаете нищо, защото хората са го забравили. Ние го наричаме с неговото име  - АБРАКСАС. Той е още по-неопределен от Бог и от Дявола.

За да различим Бог от него, ние наричаме Бога ХЕЛИОС, или Слънце.

Абраксас е действие, нищо не му противостои, освен недействителното и затова действената му природа се разгръща свободно. Недействителното не съществува и не се съпротивлява. Абраксас стои над Слънцето и над Дявола. Той е невероятната вероятност, недействително действие. Ако Плеромата имаше някава същност, то Абраксас би бил нейното проявление.

Той всъщност е самото действено начало – не някакво отделно действие, а действие изобщо.

Той е недействително действащ, защото няма определено въздействие.

Той също е Творение, защото е обособен от Плеромата.

Слънцето има определено въздействие, както и Дяволът, затова те ни се струват много по-действени от неопределения Абраксас.

Той е Енергия, Дълговечност, Изменчивост.

 

При тези думи мъртвите вдигнаха голяма врява, защото те бяха християни.

 

Поучение III

 

Мъртвите се приближиха като мъгла, издигаща се от блато, и викаха:

-         Говори ни още за най-висшия Бог.

-         Трудно е да се познае божествеността на Абраксас. Неговата власт е най-могъщата, защото човек ен я забелязва. От Слънцето виждаме summum bonum¹, от Дявола – infimum malum², а от Абраксас – ЖИВОТА, неопределен в каквото и да било отношение, майката на доброто и злото.

Животът изглежда по-малък и по-слаб от summum bonum, затова е трудно да се допусне, че Абраксас превъзхожда по мощ дори самото Слънце, което все пак е сияйният извор на всяка жизнена сила.

Абраксас е Слънце, но същевременно и вечно поглъщащата паст на Пустотата, на смаляващия и разчленяващия Дявол.

Силата на Абраксас е двойна. Но вие не я виждате, защото във вашите очи воюващите противоположности на тази сила се унищожават взаимно.

Онова, което Богът-Слънце провъзгласява, е живот.

Онова, което дяволът провъзгласява, е смърт.

Абраксас обаче изрича това свещено и прокълнато слово, което е едновременно живот и смърт.

Абраксас създава истина и лъжа, добро и зло, светлина и мрак в едно и също слово и в един и същ акт. Затова Абраксас е ужасен.

Той е царствен като лъв в момент, когато убива жертвата си. Той е прекрасен като пролетен ден.

Да, той е самият велик Пан, а също и малкият Пан. Той е Приан.

Той е чудовището от подземния свят, полип с хиляди пипала, крилато влечуго, бяс.

Той е Хермафродитът на най-нисшето начало.

Той е Повелителят на жабите и земноводните, които обитават водите и пълзят по сушата, чийто крясък се носи в хор денем и нощем.

Той е Пълното, което се обединява с Празното.

Той е светото зачатие.

Той е любовта и нейното убийство.

Той е светецът и неговият предател.

Той е най-ярката светлина на деня и най-дълбокият мрак на безумието.

Да Го погледнеш означава да ослепееш,

да Го познаеш значи да се поболееш,

да Му се поклониш е смърт,

да се боиш от Него е мъдрост,

да не Му се противиш е избавление.

Бог живее отвъд слънцето, Дяволът – отвъд нощта. Това, което Бог ражда от светлината, дяволът отнася в нощта. Но Абраксас е светът, самото му възникване и отмиране. За всеки дар на Бога-Слънце Дяволът има проклятие.

Всичко, което измолвате от Бога-Слънце, дава действена сила на дявола.

Всичко, което създавате с Божия воля, дава сила на действие на Дявола.

Това е ужасният Абраксас.

Той е най-могъщото Творение и в неговия образ Творението се ужасява от самото себе си.

Той е проявеното противоречие на Творението спрямо Плеромата и нейното небитие.

Той е ужасът на сина от майката.

Той е любовта на майката към сина.

Той е очарованието на земята и жестокостта на небесата.

Пред лика му човек се окаменява.

Пред него няма въпрос, няма отговор.

Той е животът на Творението.

Той е действието на Разграничеността.

Той е любовта на човека.

Той е речта на човека.

Той е светлината и сянката на човека.

Той е илюзорната действителност.

 

Тук мъртвите възроптаха и се разгневиха, защото бяха несъвършени.

¹ Най-висшето добро.

² Най-голямото зло.

 

To be continued

…

„Юнг публикува Septem Sermones ad Mortous (Седем поучения към мъртвите) като брошура в частно издание. Той я подарява на приятели при случай. Тя никога не се е продавала. Години по-късно той нарича съчинението „младежки грях” и съжалява за него.”

К. Г. Юнг, Автобиография, спомени, сънища, размисли. Записани и издадени от Аниела Яфе.

Превод: Бойка Петкова

Издателство ЕА, Плевен, 1994

Хитър..Досетил се е...
Нада и Миа тенге= Плерома...=Аин Соф...
Тибетците смятат,че способността да лекуваш,и да материализираш разни неща,както и разните там ..кинези..са просто страничен ефект,на просветлената същност...
Спирам тука,че ще взема да изпонапиша цяла лекция за съответствията...
Слънчев ден!!!!

ти си слънчева! :)