Прочетен: 1457 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 01.06.2016 21:22
Днес просто стигнах един връх в кариерата си на маниакален депресант.
Не, че през последните няколко години нямам и обективни причини през юни да съм в лошо настроение .... а и явно неслучайно се опитвах да се махна от града веднага в началото на лятото ...
Тази година обаче морето ще е в началото на септември и не знам как ще изкарам до тогава.
Чудя се кой да обвиня за ситуацията. Целият обективен свят с подопечните му хомо сапиенси тъпи или себе си. Макар че себе си не мога да обвиня изцяло, защото съм плод на гените на нашите и на комунистическото образование и възпитание. Още повече, че май твърде лесно се влияя и поддавам на убеждаване.
С две думи, както вече съм споменавала, аз съм голяма патка.
През повечето време всъщност обичам патешкото в себе си, но имам едни моменти на рязко и ярко вътрешно прозрение, при което виждам себе си отгоре, окъпана в безмилостна слънчева светлина и гледката е .... тъжна. Едно вечно самотно момиченце с коса вързана на две опашки и широко отворени очи.
Да умееш да се гледаш отстрани и отвътре е дяволски дар. Истината не е красива гледка. Ако беше, щеше ли да има толкова хора на изкуството и техни почитатели витаещи във фантазни светове? Повярвайте ми, разбирам от тези работи, защото сигурно 50% от живота ми минава в такива светове.
Разбира се, този резултат е повече от отличен, защото мнозинството всъщност живеят 90% от времето във фантазни светове, ама не измислени от други, а плод на тяхното собствено въображение и интерпретация на света. А аз искрено се опитвам да наблюдавам света обективно – без предразсъдъци, без оценки и анализи, без да съдя. Както света, така и себе си. И е ужасно любопитно и няма и миг, в който да можеш да кажеш „Аха, ей сега разбрах всичко.”
През повечето време нищо не разбирам. И себе си не разбирам напълно ... винаги ...
Да се зачуди човек какво пък и е толкова за разбиране на една голяма патка. То аз и затова зарязвам разбирането и от време на време се отдавам греховно на чувствата си. Или чакам чувствата да ми помогнат да разбера. Ама на последното не се надявам много, че те, чувствата, нищо не разбират по принцип.
Последният автор, който ме впечатлява е Филип Рот. Кара ме да се радвам, че не съм единствения човек, който си умира да има катастрофални връзки. Ей, как пък веднъж не намерих мъж, с който да си въобразя живот хапили евър афтер. Или как пък веднъж не си седнах на задника и не си обещах, че ще съм сама поне за следващите 10-тина години. Пък после все дано намеря някой дядка да си стареем заедно.
Понякога ме уморява ужасно безконечната ми младост. Искам да съм на 60-70 и да не мисля повече за глупости. Ще се запиша в някой клуб по гимнастика като мама и ще стана една баба-мажоретка, дето само размята помпони насам-натам и това е ... Ако можех да пея, щях да се запиша и в хора.