След като не можа да ни удави със сняг, сега се мъчи да ни удави с дъжд.

Ама, нищо. Аз съм нависоко и от потоп е малко вероятно да умра. По-вероятно е да умра от работа и от нерви.

Вчера взе да ми светва най-сетне за какво ползват хората медитацията. За да сменят фокуса и за да им почине съзнанието, разбира се. Ама някой, на който не му се скъсват нервите от ... разни неща, няма как да разбере ползите от смяната на фокуса, почивката и ооооомкането. Не, че аз разбирам, де. Аз винаги съм предпочитала ходенето. По ме бива вместо оооооммм, да си викам: „Раз-два, раз-два, раз-два ... „.... на крачката. Понякога им викам и: „бягайте краченца, да бягаме”, но не защото някой ни гони, а защото напоследък водим доста застоял живот, особено през зимата.

От вчера обаче, не само тичам из коридорите, ами и дрънкам сериозно. Преди бяха само катарамите на ботушите ми от време на време, а сега имам и дрънчаща мартеница. Леко дрънчаща, де. Звъни като звънчетата на малките еленчета на кукления Дядо Коледа.

Абе, малко кичозна, китайска работа, ама и аз барабар Петко с мъжете съм се накичила с кич.

Все пак, звънтящата мартеница е хита на сезона. Кликам си по клавиатурата и си звънкам лекичко. Малката също звънка. Голям купон е!

Сега обаче ще трябва да вървя да си прибирам звънкащото чудовище от училище.

Айде, чао! Звън-звън! :)