Мисля си днес за Аз-а и неговата роля на дом, в който душата ни се завръща след скитанията по света.
Навън понякога е слънчево и аромати на най-прекрасни цветя се носят из въздуха, цветовете са наситени, а музиката – божествена.
Друг път е късен февруари, кишата е замръзнала през нощта и дори да не е мрачна утрин, всяка стъпка на тротоара или улицата може да завърши катастрофално за задника ти.
Преди малко се подхлъзнах на мрачния поглед на милото и замалко да се изтърся по най-болезнен начин на паважа на душата си. Но няма. Затворих се в Аз-а и просто ще чакам да му мине.
Усещам всички нюанси на настроенията на хората, които обичам, но не знам каква полза има от това. В моментите, в които усещам, че човека срещу мен има нужда от утеха, дори само във формата на рамо върху което да поплаче, се опитвам да я дам. Но не съм много добра в тези дейности, въпреки че претендирам да съм добър слушател, защото самата аз много рядко си позволявам да се оплаквам на който и да било.
Смятам, че моментите на слабост не трябва да се толерират. И че трябва човек да е затънал ама наистина до шия в л-на, та да си позволи да се оплаква на висок глас.
За нещастие затъванията никак не са малко и на човек му се налага да пореве от време на време или да поеме сълзите на други. Най-важното обаче е да се търсят решения на проблемите, а такива винаги има.
Мисълта ми беше обаче по-скоро за това, че когато съм отворена към света съм доста уязвима и има безброй неща, които биха могли да ме наранят. Затова имам нужда от скришно място, където да отида, за да се съвзема, да излекувам раните, да мога да продължа. Това място е Аз-а.
Мога да си представям, че ние всички сме едно, че всичко е любов и че пърхането на крилцата на една пеперуда може да предизвика буря в другия край на света, но когато всичко около мен се срива, никой от тези „всички – едно” няма да дойде и да ми помогне да си стъпя на краката, нито ще дойде някоя преперуда. Имам само Аз-а си и скрита в него, мога да набера сили да продължа.
Е, би било по-хубаво ако има още един Аз на една ръка разстояние, но не бих искал той да чувства, че щастието ми зависи от него. Ако е отворен и раним поне колкото мен няма да може да понесе отговорността.
Да, една част от нас е гражданин на света и усеща болките на цялата планета, усеща взаимовръзката на всички живи същества тук и в другите измерения. Но без другата част, дома в който се завръщаме от скитанията, ще се разпаднем, ще се разпилеем в пространството, ще сме клетка от тяло, чието предназначение ни е неизвестно. Аз-а поне има една цел – да се разграничи и да пребъде.
Някои хора, разбира се, нямат връка със света и са затворени само в Аз-а. Техният Аз от дом се е превърнал в затвор.
Да си призная честно-когато се подхлъзна от погледа на човека до мен падането е силно болезнено, а най-тъжното е,че никой не ти подава ръка да се изправиш, обикновено. Дори и азът пасува
Аз моя си го отглеждам много грижливо напоследък, че преди малко го бях позанемарила и действително не винаги ми се притичаше на помощ. Сега е позатлъстял и само трябва да внимавам да не ме обсеби твърде много :))))
един от онези, които се чувстват повече, отколкото се четат!
благодаря ти за споделените мисли и...