Затопля се.

Един древен

и неутолим глад

се надига от недрата

на природата ми.

Пониква като тревата,

разпространява се по тялото

и възбужда мисълта.

Цялата съм пролет.

Ухая и събирам погледи.

Не, не заради красота,

а заради височината на стеблото.

Височината, от която в другите очи

забелязвам ловко прикрит

същия глад.

Гладът за свежия,

крехък,

току-що напъпил,

ароматен

и сладък

живот.