И толкова тичам, ще започва да стои въпроса да не се убия от тичане ... J
От началото на годината съм изтичала около 120 км, което на пръв поглед не е кой знае колко, но по-голямата част от тези километри са ходени и тичани в планината над 2000 м. Защото става въпрос за планинско бягане, а не каквото и да е бягане.
Та, всичко беше наред до вчера.
Вчера се замотах сутринта вкъщи, все пак е събота, сед петъчна вечер на винни дегустации и се оказах в Боровец към 9 без нещо, надявайки се, че по някакво чудо все още няма да има навалица на лифта, та да се метна до Мусала. Уви, чудо не се случи и на кабинковия лифт вече имаше две прилични опашки – и за билети и за качване. И ако групите от хора могат да се редят на двете опашки едновременно, за мен би означавало висене първо на едната, а после на непрекъснато увеличаващата се втора. Е, нямаше начин да вися на две опашки, нямам толкова търпение, а качване по Мусаленска по това време ми се видя безумно. След кратък размисъл, реших, че Ситняковския лифт може да ми спести малко ходене, а пък после до където стигна. И без друго исках да проверя пътеката, която е към Мусала от разклона зад лифта, че никога не бях минавала по нея. Е не само аз не бях минавала, а през последните дни явно никой не беше минавал. Никой човек.
За щастие снега в гората не е чак толкова много, та я изтичах тази пътека, правейки пъртина, която никой нямаше да използва, сигурна съм. Забавното беше, че все пак имаше множество следи в снега от горски обитатели. Толкова много бяха, че голяма радост е за душата да види, че животът в гората кипи. Нещо, което е очевидно само през зимата, в останалата част от годината си мислиш, че си сам там.
Както и предполагах, пътеката се вля в Мусаленска, но за съжаление, не особено високо по нея. Лифтът ми беше спестил съвсем малко ходене и може би само още съвсем малко усилия. И с пресни сили се засилих и почти тичах по Мусаленска, защото пътя беше доста утъпкан и се ходеше леко. Подминах две-три групи от хора, буквално на бегом, но когато пътя свърши и се превърна в пътека, започна да се ходи доста по-трудно и намалих темпото. Спирах на някоко пъти за да пия чай и след хижата смело се засилих да качавам върха. Обаче след хижата пътеката става още по-тясна и на места се пропада, защото снега беше пресен и температурите - високи. Аз обаче не намалих много темпото и под заслона вече започнах сериозно да се задъхвам. Спрях малко преди заслона да снимам домашния козел, който обикаляше там и нямаше никакви притеснения от туристите, а след това и да изпия пак чаша чай и да хапна.
Въпреки, че вече се чувствах доста уморена, реших, че ще се пробвам да се кача догоре и се хванах за въжето да се издърпам поне на ръце, след като краката ми бяха омекнали. Тук по някое време поне за втори път се чудих дали да не се откажа, но си казах, че чак дотук да стигнеш и да се откажеш е ужасно и с много инат и мъка продължих. Може би бях изминала две-трети от въжето, когато изкачването стана ужасно стръмно, почти без стъпала в снега, а аз бях без котки, естествено, защото никога не съм изкачвала Мусала с котки. Е, тук вече изпсувах наум и реших, че ми стига толкова за деня, особено ако изпусна лифта и трябва да слизам по Мусаленска до Боровец.
И дадох обратен и на бегом взех да слизам. Смъкнах се сравнително бързо до хижата, но заради дълбокия размекнал се сняг тичането не вървеше и взех да се чувствам все по-уморена и по-уморена. Мисълта за Мусаленска ме изпълваше с ужас и реших, че ще вървя до Ястребец и ще си хвана кабинката, за да си се прибера максимално бързо и да си почивам. Обаче тъпата пътека до Ястребец се оказа най-ужасната от всички, по които бях минала до момента. Или поне на мен така ми се стори, защото бях на края на силите си. Почти през цялото време вървях с чувството, че ми е лошо от умора. Спирах за малко, но краката ми вече бяха мокри и ми беше студено и нямаше как да почивам по-дълго. Видя ми се безкрайна тази пътека, ей. Най-гадната пътека, по която бях минавала някога. Не успях да се зарадвам дори когато стигнах навреме до лифта. Макар и измръзнала (вратата на кабинката не се затваря докрай) в кабинката съм заспала за малко от изтощение. Докато карах към вкъщи се чудех защо се почувствах толкова зле и за пръв път не се качих до върха. Мислех си дали не съм болна, защото и главата се опитваше да ме боли. Но след горещия душ и почивката вкъщи се освестих и осъзнах, че единствената причина за лошото ми състояние е тичането. Като съм сама не спирам или спирам за съвсем кратко и при тези условия ..... просто се бях преуморила.
Равносметката беше около 12-13 км за 6 часа и малко, т.е по около 2 км в час, но денивелацията беше около 1000 м.
Ами, хубаво е, че тичам, но наистина трябва да внимавам .... особено зимата, с раница и 1 км денивелация ...
Жена и половина..
самата Истина..
усмифф ,Юлия
Поздрави :)
Поздрави!