Трябва да въведа правило да пиша по веднъж на ден-два. Предвид проблемът ми с мисленето за другите, повече отколкото за себе си ... а докато пиша наистина мисля за себе си ...
Миналата седмица този проблем можеше да ме убие. Колата ми поднесе на пътя на един завой и се завъртях много лошо. Едва успяха да ме измъкнат от дупката край пътя. И освен, че все още съм некъдърен шофьор, проблемът дойде и от факта, че гледам в огледалото за обратно виждане и като виждам, че има някой зад мен, се притеснявам да не карам много бавно.
Милото ми каза веднъж да не гледам назад и да не се интересувам от другите на пътя, но аз кога ли съм слушала какво ми говорят.
По същия начин съм изобщо в отношенията си с хората, които са ми станали близки. Каквото и да намисля да направя, не мисля чак толкова как ще ми се отрази на мен, а как ще им се отрази на тях. Не знам защо съм решила, че хората около мен са крехки, поне по-крехки от мен и аз нося някаква отговорност за тях. То, не, че не е съвсем така, но не нося ли по-голяма отговорност за себе си и собственото ми добруване. Какво печеля, ако те са добре, а аз се скапвам?
Винаги ми е било трудно да намеря баланса. Хем и другите да са добре, хем и аз. Когато нуждите на един човек изпаднат в конфликт с нуждите на другия, трябва да се намери решение. Моето решение обикновено е „хайде, от мен да мине“ и правя това, което е по-приятно на другия с лъжливата презумпция, че аз съм по-силна, по-уравновесена, по-дзен и мога да се чувствам добре във всякакви ситуации. Но не е съвсем така, и многократните компромиси, които правя се натрупват във формата на обща досада и усещане, че се задушавам. Решението ми за този проблем пък е да се махна. Каквото и да е, само да не влизам в конфликти и да не се мъча да се налагам върху някой.
Изобщо, аз съм един антипод на жена. Нормалните жени, биха направили всичко възможно, биха дали мило и драго да променят човека до себе си, да го превъзпитат, да го моделират според собствените си виждания. А аз обратното – ще направя всичко възможно да се наглася така, че на него да му е удобен живота, пък аз и така и така съм добре. Егати мекотелото съм.
Разбира се, известен ми е резултата и от прекаленото моделиране на другия – изведнъж той се превръща в нещо толкова далечно от мъжа, в който си се влюбила, че ти става напълно безинтересен и безразличен. Но в моя обратен случай, когато една жена е правила живота на мъжа удобен, той всъщност няма никаква причина да я разлюбва. Напротив, така свиква с удобствата, че би дал мило и драго да не ги загуби.
Знам какво е решението на моя проблем. Даже на периоди успявам да го приведа в действие, но после пак се отнасям и се връщам към старото си аз.
Просто във всеки момент трябва да съм наясно какво искам и да го казвам, и да го отстоявам ...
Номерът, че съм твърде извисена, над дреболиите на ежедневието, дзен и загледана в същността на нещата, вместо във вулгарните подробности и т.н. не минава в ежедневните, обикновени човешки взаимоотношения. Противоречи на „тук и сега“ философията, на необходимостта от интегритет и на красотата на различността на хората. Как ще изявя моята различност, ако постоянно се съгласявам с идеите на другите?
Е, тук, разбира се, малко преувеличавам. Всъщност съм убедена, че повечето хора виждат моята различност дотам, че съм смятана направо за луда от някои. Но това е по простата причина, че те са твърде задръстени, а моята маскировка, че съм една от тях е твърде слаба.
С напредването на годините все по-малко има смисъл да се правиш на друг. И в това се явява красотата на остаряването – най-сетне можеш да бъдеш напълно себе си и можеш да си спокоен, че тези около теб ще те изтърпят, било защото мразят промяната, било защото са твърде слепи, за да забележат изобщо. Да не говорим, че на теб вече и не ти пука как ще реагират.
Та и аз така всъщност – вече не ми пука толкова, колкото преди, но се укорявам, че все още ми пука изобщо. Явно още имам да старея ...
Удобство.
Удобна да съм ти,
заемам формата на тялото и настроението,
на мълчанието, на разстоянието, на слабостта и силата ...
обаче толкова пази кеша ...не знам имам ли го другаде цялото
колкото да светнат стоповете и той да се омете.
И си супер, от толкова години ме радваш с мислите си :)
09.06.2016 17:33
заемам формата на тялото и настроението,
на мълчанието,
на разстоянието,
на слабостта и силата.
На любовта.
(прехвърлям през рамото на паметта
под носа на желанието:
Обувка HushPuppies,
ръкавица от телешки бокс,
спалня с magniflex,
чаша вино,
фотьойл край
камината,
поглед с плюшени ресници,
нечии устни)
Есен е.
Монотонна.
Улавям интуитивно нюанса ти.
В заемките от чужди езици съзирам някакъв изход.
Временно и дъждовно. Отчаяно.
Тежко пада обвивката ми от самомнителност.
Таралежова и зелена.
Удобството ми в края
(на краищата)
е придружено с убождане -
подкожно за мен,
по стъклото
за теб.
а днес снимах първия слънчоглед за това лято!