Прочетен: 3505 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 15.03.2015 16:29
Къщата на детството ми съществува … като призрак. През повечето време е точно там, на мястото, на което си стоеше, преди да я бутнат, но понякога е и там, където съм аз.
В живота ми няма много призраци. Няколко са, все хора, с изключение на тази къща. Но тя е най-старият и най-стабилният призрак от всички.
Предполагам, разбира се, че е така, защото тя не е просто къща, а крие в себе си и призрака на детството ми. Колкото и здраво, весело и жизнеспособно да е детето у мен, то е нещо друго, то не е детството ми, то не е онова време, населено с онези хора и онзи така странно привлекателен селски дух.
Никога не простих на целия ми род, че разрушиха къщата и построиха нова на нейно място. Новата ми е съвършено безразлична – празна, студена и скучна. Не ми се ходи там. И полето и гората са различни. И реката не е същата. Т.е. навремето беше река, а сега е едно мизерно поточе.
Затова е важно, че призракът на къщата съществува и ме спохожда понякога. По-истински и по-жив е от съществуващата къща и от цялото село.
Защото селото е на път да се превърне в един огромен призрак. Тук-там се мяркат живи хора, или поне изглеждат такива, но ….. не е живот това ….
Като се замисли човек, с времето светът ни може би ще става все по-населен с призраци, отколкото с живи хора. Или призраците са продукт на едно доста по-емоционално наше съществуване, което е само в началото на живота ни, а … после, като станем по-спокойни спират да се появяват?
Но, няма значение. Изглежда съм в лека пролетна депресия. Още ми е мъчно, че Тери Пратчет умря, а и от тази зима взе много да ми писва. …