Миналото е минало, защото е минало и защото не е тук. И бъдещето не е тук. Тук е само сега.

Да, ама това не важи за всички хора. Виждам, че важи само за някои, които са отворени изцяло за настоящия момент. На тези хора, които познавам и които умеят да живеят така, им светят очите. Всъщност очите им може да светят по друга причина, но току-що ми хрумна това съвпадение и го казвам, защото може да е важно.

Той каза, че и на мен ми светят очите.

Същите тези хора имат и обаяние, на което трудно някой може да устои. Сама проклинам понякога свойто обаяние, но то си е нещо, за което не мога и не бива да си затварям очите. Ако бях малко по-покварена можеше да реша, че мога да го използвам, но пък в такъв случай съм сигурна, че Бог щеше да ми го отнеме ....  или аз самата някак.

Но мисълта ми не е за обаянието или очите днес, а за миналото и товарите му.

Тези дни усилено мисля за това как някои хора си носят цялото минало на гърба и колко им е трудно да пристъпват в настоящето под цялата тази тежест. И не само миналото, а някакви понятия, в които са ги или са се научили да вярват и някакви правила, за това какъв трябва да е този живот и какъв – не. Какво им е нужно и какво не им е нужно в него, какво е ценност, какво е вяра, предателство, вина и тем подобни човешки измишльотини.

Тежък е живота с такъв товар. Не мога да кажа, че аз нямам никакъв такъв, то и затова съм добре запозната с процеса, но ... мога поне на моменти да го изхвърлям и се каня някой ден да го изхвърля окончателно.

Грешно разбиране е, че този товар е същността и уникалността на човека и е нужен за творчеството и развитието му. Този товар е откровено съмение в себе си и в Бога, ако щеш. Защото това, което човек е и това, през което е минал не е нужно да се носи волево. Всичко това, човек носи в себе си просто ей така ... с всяка своя стъпка, с всяка дума, която идва в съзнанието му, без много мислене. Не е нужно да помниш кой си, ти си това, което си и толкоз. Същността на човека е гравирана върху физиономията му, мислите/думите му и всеки жест, който прави .... сега!

Защо е нужно да се подгърбваме под някакъв ... товар от минало или някакви стари правила и идеи за живота?

Нося понякога торбата с чувства за вина на гърба си, чувствайки се отговорна за благополучието на всички същества, които са ми близки и виждам колко ме скапва това и колко малко мога да помогна на който и да било като съм скапана.

Защо го правя, по дяволите?

Ако успея да се порадвам на мига, без да помня коя съм и какво минало и какви идеи за живота имам, в следващия миг ще съм един усмихнат и щастлив човек. Всички около мен ще виждат един усмихнат и щастлив човек и на тях ще им става по-усмихнато, защото съм забелязала, че така влияя на хората, така влияе всеки усмихнат човек.

Е, какво по-хубаво от това?

Само дето след малко ще трябва да се радвам на процеса на смилане на едни домати  .... е, то пък не може само разходки в гората, джин, сладки приказки и т.н. ... изкуството на живота изисква вплитане както на приятни, така и на не чак толкова приятни моменти като всичко, разбира се, зависи от начина по който гледаш на нещата ... някой ден всички може да се научим да извличаме радост и от болката ... но никога само от нея! :)