Прочетен: 3031 Коментари: 14 Гласове:
Последна промяна: 09.02.2008 09:59
Комшийката отдолу мисли, че е голямо постижение човек да отиде до Лондон. Снощи като ме видя да търкам калта, която дъщеря ми беше оставила с обувките си в антрето заяви на всеослушание, че бързо съм се върнала в България ... т.е. в действителността.
Е, да, много мъдро! За мен действителността е България и честно казано нямам много против това, защото имам малко илюзии по отношение на другите страни и по-специално Лондон.
Съгласна съм по принцип обаче, че да види Пъпа на света човек като мен си е голямо постижение. Като казвам човек като мен, имам предвид, че баба ми не е знаела сигурно, че има такава държава като Великобритания, а на майка ми не и е минавало и през ум някога, че аз или който и да било друг от фамилията може да му се случи да ходи до там. И не само, че съм от бедно потекло, а и съм толкова малко амбициозна и директно пригодна за бизнес, че направо си е чудо, че за 5-ти път се разкарвам натам.
Първият път впечатленията ми бяха най-силни, разбира се, и само веднъж след това определено ми се ходеше пак, защото имаше неща, които не бях свършила, а исках ... като например разходка с параходче по Темза. Иначе не ми се ходи кой знае колко вече, защото ходя по работа, имам съвсем малко време за размотаване и англичаните само ме нервират. Приятелката ми Рут, шотландка, ги нарича „arrogant bastards”, а тя ги разбира тези неща.
Заредена със солидна доза скептицизам тръгнах и този път. Шефа трябваше да ходи на една среща преди полета и докато го чаках прочетох една трета от Factotum. Открих книгата непрочетена вкъщи (тук чувам поне 2-3-ма заклети фенове на Буковски дружно да ме освиркват) и реших да я взема със себе си за промеждутъците, в които няма да има какво да правя. Малко повече от втората трета прочетох в самолета. Обаче преди това се заредих с още една книга. На летището попаднах на „Безотечественик” на Кърт Вонегът и си я купих и четох на връщане с голям кеф /за Вонегът, един от малкото американци, които можеха да мислят и да изразяват мисълта си, ще пиша пак, отделно/.
А да четеш Буковски на самолет на Бритиш Еъруейс с чаша вино в ръка се оказа .... доста интересно. Стана малко кофти след втората бутилчица, която въпреки че беше изключително приятно френско Шира (или Сира, не знам как се произнася Syrah) ми дойде май твърде много и трябваше да се опитам да подремна, за да се свестя за вечерята, която ни очакваше. Разкарването с таксито до хотела и ресторанта ме освежи, но след това не посмях да пия повече червено вино и пих ... бяло вино. Вечерята беше сравнително приятна за събитие от подобен род, защото съседът от дясната ми страна се оказа забавен. Не знам как разговорът се насочи към Русия, мисля че той ме попита дали съм пътувала някъде другаде по света, освен до Лондон. Когато му разказвах, че съм била като ученичка на международна бригада там, запънах на думата цвекло. Опитах се да я обясня, и тъй като той се колебаеше между две думи, се наложи да рисуваме по салфетката, за да се доизясним. От рисуване, предложих да минем към писане на стихове, защото смятам, че това обикновено се пише по салфетките в ресторантите, но то се оказа непосилно за него и се спряхме на играта „аз започвам историята с едно изречение, а ти я продължаваш”. Започнахме от „живял някога един човек едикъдеси” и след трима участника стигнахме до „тя остана само по бельо ****” /*** остана непреводимо, а думата за бельо, която употреби вторият отляво на мен беше: “drawers” … хех, пак научих нещо ново /.Споменах ли, че ресторантът беше френски?
И обслужването беше френско!
А аз много внимавах с бялото вино, защото щеше да ме е изключително срам, ако се наложеше шефа да ме носи до стаята.
За същинската част на посещението ни на другия ден няма да говоря, защото е твърде служебно и скучно. Както стана ясно вчера, един от арогантните *** ме нарече предател, едва ли не, а други двама се подпичнуваха (дума от едно село) с мен през цялото време, но аз успях да си го върна на единия като го издадох пред колежката му, че се е опитвал да се закача с мацки в България по един много странен начин, а на другия като го накарах да мисли как да си вземе от хотела частите, които ми беше поръчал да донеса от България и аз ги донесох в Лондон, но забравих в хотела. Шефът пък, който се държа джентълменски с мен през цялото време, им каза ... на онези арогантните, само едно изречение, от което ми се изправиха косите и още се чудя да му се възхищавам ли дълбоко или да се притеснявам от ефекта, който може да предизвика в близките месеци.
Вечерта имахме малко свободно време преди да вечеряме с един приятел на шефа и се размотавахме по улици и магазини. Щеше ми се да се разходя и покрай Темза, но не беше толкова близо и не исках да изтезавам спътника си. Интересното беше, че попаднахме на някаква демонстация на сдружение за правата на жените. Демонстрантите се бяха наблъскали на тротоара и скандираха, а тясното шосе пред тях не беше дори затворено и колите си минаваха спокойно. Така се правят цивилизовани митинги в днешно време. Дали някой чува за тях и за причините е друг въпрос. Този път вечерята беше в класически английски ресторант и беше същински празник за вкусовите рецептори. Е, поне вкусовите рецептори на несвикнал с човешка храна човек от село като мен (не буквално от село). Защото човека на шефа се оказа готвач, /изключително приятно момче, което успя да ни забавлява цяла вечер говорейки почти само за готвене и гозби/, и със съответната си професионална деформация намери маана (така се казва в едно друго село) на ризотото, което на мен ми се стори върха на кулинарното изкуство. Обаче се съгласи, че чилийското червено вино (мерло) е .... на крачка от върха, ако не броим тези, които струват майка си и баща си, да кажем. Не съм специалист по вината, но в онзи момент го разбрах като ми каза, че всеки път като пие вино в България му се привиждат ... чепките. Грозовият сок, от който беше направено чилийското вино определено трябва да е бил без чепки ... е, май и без зърна, защото както се изказа после един български специалист, чепките и зърната са били ... едно и също .... един вид.
Като казах чепки и зърна се сетих за един любопитен факт, който научих вчера: тестисите на октопода се намирали на главата му. Готино, а? То, не, че трябва и да се намират на друго място освен на глава, но ..... слава Богу аз ядох само скариди .... ммммм. За какво ви разказвах?
Аха, .... то всъщност няма нищо повече за разказване. Минаването на секюрити чека на Гейтуик и пътуването с България Еър на връщане не е за разправяне. Само дето видимостта докато летяхме над Канала (докато работя с англичани мисля да го наричам Английския канал, а като почна да работя с французи, ще се върна на наименованието, с което го знаех поначало – Ла Mанша) беше чудесна и успях да разгледам добре малките корабчета долу. Също така забелязах един самолет, бълващ черен дим зад себе си (защо отдолу следите на самолетите изглеждат бели?) да ни задминава по магистралата като Диана Експрес гара Бусмаци. И това беше готино!
След като изравнихме броя на излитанията и кацанията се прибрахме благополучно вкъщи.
а англичаните са арогантни, та арогантни ... ако има изключения, те само потвърждават правилото. просто понякога арогантността им е много прикрита и неподготвен човек може да не я забележи. аз работя с тях от седем години.
09.02.2008 11:15
Ако пък нямаш възможност, винаги можеш да се утешиш с мисълта, че Лондон не е по-различен от който и да било голям европейски град и всъщност не е важно къде си, а с кой си. :)
http://sunflower.blog.bg/viewpost.php?id=19172
:))))
А също и когато ти и мъжа ти сте ходили на секс..:)))
И деня ми е много усмихнат.Припомни си и ти, сигурно си забравила . :)))
09.02.2008 18:37