Прочетен: 5395 Коментари: 21 Гласове:
Последна промяна: 28.07.2006 12:00
Всъщност, откакто се помня съм голям егоист. Но егоизма ми си имаше различни имена през годините. Първото му име беше: инат. Всички разправят като малка какъв голям инат съм била. Като ме питат нещо, и аз откажа да го кажа ... и с лост да се опитат да ми отворят устата, няма да стане. Баща ми съм го вбесявала с това до такава степен, че още съвсем малка ме е изхвърлял буквално през вратата навън и я е тряскал след мен ... та белким малко се успокои докато не ме вижда, ... сигурно. А аз не бях голям инат към всички – на баба ми, която дълго ме е гледала и безрезервно ме обичаше ... и „глезеше” според нашите, инати никога не съм правила ... е, не поне доколото си спомням, но няма данни и от други източници.
После изввестно време май бях добричка в къщи, но в училище много се биех. Имах някакво чувство за справедливост, което също може да е било плод на егоизма ... т.е. каквото аз мисля, че е правилно, значи е правилно ... заради което като виждах някаква несправедливост извършвана към мен, а май и към някой друг – скачах да се бия. Мисля, че използвах момента, в които ние момичетата растяхме по-бързо и бяхме по-едрички от повечето момчета и ... раздавах справедливост с юмручен бой ... докато биещето се момче се разплакваше, и аз победоносно напусках бойното поле без сълзи в очите, независимо колко ме болеше. После се кротнах малко, че момчетата поизрастнаха и ... не съм толкова глупава, че да се бия с по-силен от мен. :)
Като тинейджърка се фръцках сред съучениците си въпреки, че знаех, че не съм най-голямата красавица на света, имах самочувствието на непринуден човек, с известно чувство за хумор и смятах, че това се оценява ... .е оценяваше се верно, добре че приятелката ми беше върла пуританка, та избегнах оценяването по един чисто физически начин от вече явно поддаващите се на влиянието на нагона мои съученици. Егоизма ми тогава се изявяваше във формата на явно усещане, че не приличам особено на по-голямата част от съученичките си (то не че някой много прилича на друг де, ама ....) и известна гордост от тая работа. Седях си в къщи, четях си книжки и си мечтаех за светлото бъдеще на комунизма, в което всички ще пляскат с ръце и ще се обичат много. Сега съм почти сигурна, че наистина много малко тийнейджърки са го правили това ... J J J. Както и да е. Един ден обаче се влюбих много силно ... и си изгубих така градения с мъки егоизъм. Любовта ми към Него заличи личността ми и аз бях Той. Правехме, кавтото искаше да прави Той и дори мислехме, каквото искаше да мисли Той. Дааааа тоя период имаше своите сладки моменти на забрава и „Голяма любов”, но ... както се оказа после, беше по-скоро Голямата Илюзия. J и след него съм склонна да мисля, че егоизма има своите положителни черти в някакъв период от живота на човека. След загубата на „Голямата Любов”, трябваше от нулата да си градя нов егоизъм .... нова личност ... или може би – да откривам себе си отново, да се влюбвам в себе си отново ... може да се каже по много различни начини.
Тук е може би е мястото да уточня, че егоизъм, според мен, все пак, е задоволяване на своите потребности без оглед на потребностите на другите. Или както прочетох да казва някъде anahata, има разлика между любовта към себе си и егоизма – любовта към себе се се съчетава с любов и към другите, докато егоизма не се съчетава ... на него някак му убягва любовта към другите ... твърде е зает със себе си ... затова сигурно харесвам повече думата – егоцентрик, т.е. центриран в себе си, в егото си. И затова смятам, че е по-скоро вреден. Когато човек намери себе си и започне да обича себе си, това негово „себе си” сякаш минава на заден план, защото то реално няма нужда от някакви кои знае какви неща, а и има силата да си ги набави. Какво му трябва на човек – подслон, топли дрехи, храна ... и другар. Ако имаш всичко това, какво друго ти трябва - първите три неща задоволяват физическите ти потребности, а четвъртото е обобщаване за задоволяване на духовните ти потребности – знам, че това не е толкоз лесно, но човек ако има желание – всичко си намира. J Е, кажете сега, когато човек има всичко това, какъв егоист повече може да бъде .... какво повече да иска за себе си?
Мисля, че когато имаме всичко и сме благодарни на Бога за това, у нас се появява желание и ние да дадем нещо .. на другите ... на Бога ...и преставаме да сме егоисти .... ставаме ... любящи и даващи ... любящи себе си и другите и даващи на себе си и другите. J
Звучи странно, но когато достигнем до този етап, установяваме, че имаме всичко, от което се нуждаем:)
" Golemite liubovi" sa anulirali ne edin, no za da se savzemem sled tova e nugno da sme egocentrichni i chesto egoisti.
Tochno tezi komunisticheski knigki ni ucheja che egoizma e nedostatak, spored men e tochno obratnoto-Iskam Az da sam dobre i pravia vsichko vazmogno vsichki okolo men da sa dobre ,za da chuvstvam moia sobstven komfort v tova obstestvo. sagaliavam ako e obarkano, oste ne sam si dopila kafet.
Мисля по сходен начин с вас за любовта към себе си (май важно yсловие за да можеш да обичаш въобще, както се оказва в живота) и дрyгите...
И аз мразя- и винаги съм мразела!- егоизма, особено във формата мy на егоцентризъм, който пречи да се "вслyшваш" в дрyгите хора, и да ги обикваш...
А колкото до комyнизма, и вярата в светлото бъдеще и братската любов и общество- само ще кажа, че най-любимия ми български поет е Никола Вапцаров! :)
Но в крайна сметка имаме общ вкyс май ;))
Казала си го много добре, така че просто няма какво да добавя засега... ;)))
Вървях си една вечер по улиците родния ми град. Беше валял дъжд, мокро и хладно беше. А аз бях в една от най-дълбоките дупки, в които бях изпадала някога - нямах нито гадже, нито приятели, нито работа ....Вървя си по пътя и си викам, е от това по-надолу няма накъде (не съм от тия дето ще седнат и да копаят в дъното на дупката), обаче от тая мисъл вместо да се скапя съвсем ... изведнъж ми просветва, че след като няма накъде надолу, ще трябва да е нагоре ... но усещайки се никой, тръгнала от никъде за никъде, ми хрумна, че всички възможности на света са пред мен по пътя ми нагоре - можех още на другия ден да се махна от града например и да си намеря работа в друг град, ... можех да си намеря и нови приятели, ако исках тук или някъде там, можех и да остана, можех и в чужбина да замина ... всичко, което ми хрумнеше можех да го направя ... щото бях никой .. нула, но от нулата започва всичко ... Не направих кой знае какво на другия ден май, но нещо в душата ми се беше променило съзнавайки, че всички възможности на света са пред мен и само от мен зависи коя ще осъществя.
Казвам ти от този момент нататък живота ми се обърна на 180 градуса и всички неща, които някога си ги бях мечтала се сбъднаха :)
Т.е. правене да не си Личност.
ПРавиш каквото си искаш, но под контрол, и при определени правила, които не са в твой интерес, а нечий друг.
Обезличаваш се устремно. Което не значи, че след 10 години няма да се бориш да се възстановиш. Но... Дерзай. Виждам, че винаги си наопаки, особено, ако не те манипулират тънко. Като луничкавата. И книгите ти. Знаеш кои.