Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.11.2018 08:34 - Местия, област Сванети
Автор: sunflower Категория: Туризъм   
Прочетен: 2538 Коментари: 2 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
За три дни в Местия мисля, че мога да разказвам на 300 страници, но поради липса на време ще се опитам да се събера в 1, 2.

Тъй като пътуването беше запланувано и къщата за гости беше запазена много месеци по-рано (един Господ знае защо) нямахме никаква възможност да се съобразим с прогнозата за времето и се наложи да го приемем такова каквото беше. Аз поначало подозирах, че края на октомври не е най-добрия период за посещение на тези красиви места, но унгареца имал някой и друг почивен ден точно в този период и затова го направихме така, но …. никога повече!

В деня на пристигането ни поне не валеше и успяхме да огледаме околностите до там, докъдето почваха облаците. Т.е. повечето върхове останаха скрити от поглед, което ме издразни.

На следващият ден, след заслужената почивка от около 36 часовото ми пътуване се запътихме към една от забележителностите на района, спомената в книгата на Лонли планет – глетчера Чалади.

Тъй като никога през живота си не бях виждала глетчер се съгласих, че това би трябвало да е добра цел за първи пешеходен преход в Кавказ.

Проследихме пътя, който трябваше да ни отведе до там на една карта и изчетохме наличните описания. Обаче тръгнахме от нашата къща за гости, която не беше в центъра, а на една вече набрана височина и понеже не искахме да губим последната, просто хванахме по първата улица в съответната посока. Това решение беше на ръба на правилното, защото вървяхме по някакви необозначени улици (разбирай черни пътища) и пътеки къде между къщи, къде между пасища и градини. Обаче и двамата с голямо самочувствие – той, че пътешества отдавна и може да се ориентира в посоките, а аз като стар планинар. И действително, не се загубихме, само дето се наложи все пак да попитаме един шофьор за правилното място, от което да хванем официалният път и  в крайна сметка се наложи да изгубим малко височина, за да пресечем реката.

От момента на пресичането на реката започна кошмарът, защото се оказахме на строителна площадка. По пътя вървяха непрекъснато камиони на строителната компания, която строеше водно електрическа централа на река Местиачала. Отгоре на всичко започна да ръми. Като се замисля обаче, ако не беше мокро, цялата кал която изгазихме щеше да е фин сив прах, с който най-вероятно щяхме да сме покрити целите, докато стигнем края на пътя. Разбира се, нормалните хора изминават този участък с джип срещу съответното заплащане, но аз исках да вървя. Имах дъждобран и няколко чифта панталони и обувки, та не ме бъркаше. А трябваше да изминем около 10-тина километра в едната посока, което беше чудесно според мен. Обаче тъкмо шляпането в сивата кал започна да ми писва и двама строителни работника се съжалиха над нас и предложиха да ни откарат до края на пътя. Бяха турци и Петер успя да си поговори с тях, че е учил малко турски навремето.

Както се оказа, те трябва да са ни съкратили пътя с най-много 2-3 километра, но все е нещо е в дъжда. Когато се прехвърлихме отново от другата страна на реката, за да хванем пътеката за глетчера се оказа, че има не само табелки тук-там, но и маркировка – бяла и червена линия.

Бях толкова щастлива, че има маркировка и че ще успеем да се доберем до глетчера, че слабия дъжд изобщо не ме дразнеше.  Продължихме смело по пътеката, която се оказа много приятна и без особено големи изкачвания. Като излязохме от гората и видяхме в далечината леда и една пещера в него само където не се затичах. И без друго се налагаше да изчаквам бавния унгарец, ако се затичах не знам колко време щеше да се наложи да дремя някъде докато той допадне.

И тъй вървях, вървях по скалите край реката следвайки маркировката и пирамидите, докато не стигнах до една скала, на която имаше нарисуван червен хикс, който много ми напомняше на знак „Стоп“ и действително по-нататък нямаше маркировка с боя. Обаче аз виждам в далечината глетчера и пещерата, която реших, че е тази на рекламната снимка и си викам, че трябва да стигна до там. Зарязах унгареца, който вече проявяваше сериозни признаци на умора и му викам, че ще вървя докъдето мога.


image

Обаче вървенето взе нещо да става доста трудно. Не виждах дори и пирамиди и всяка следваща стъпка започна да става несигурна, защото имаше много дребни камъчета, които се хлъзгаха. По-големите камъни също се оказа, че мърдат, а на отсрещния склон започнаха да се чуват каменопад след каменопад. И аз започнах да подозирам, че „пътя“ по който вървя не само, че не официален път, ами изобщо няма път. Нямаше пирамиди, нямаше следи от стъпки …. и валеше. Осъзнах по някое време, че не само до никъде няма да стигна, ами и ще стана вир вода и реших да се върна.

image

Връщайки се забелязвам малка група хора, които тъкмо подминаха унгареца и се насочиха към другия склон на планината. Викам си, я да видя накъде се движат тези ….. и какво се оказа … глетчера, или поне рекламираната му част, се намира там в ниското до скалата със знака хикс. Ама трябва да знаеш какво точно търсиш и накъде да гледаш. Като се вгледах видях, но не и преди да проследя една двойка младежи и един водач, който помагаше на симпатична блондинка да се придвижи по скалите до едно малко езерце, в което се топеше края на глетчера и в чийто ъгъл се виждаше дупка в леда.


image

Пак извадихме късмет, че можеше да сме стигнали до там и да не видим леда, защото глетчера почти изцяло е покрит с пясък и камъни и наистина е малко трудно да различиш къде свършва той и къде започват скалите. Също така за неподготвени туристи (аз, защото го оставих той да се разправя, а той, защото си е неподготвен за планини по начало) се справихме завидно добре – не само, че не се загубихме, но и намерихме това, за което бяхме тръгнали. 😊


image

Връщането в дъжда няма какво да го описвам. Изтощени и гладни минахме през едно ресторантче да ядем пелмени и се прибрахме да почиваме.

На следващия ден реших, че ще идем да търсим едни езера, за които чухме, че са недалеч и то точно от тази страна на града, в която се намираше нашата къща за гости. Като направихме само няколко крачки сутринта забелязахме, че маркировката почва именно от нашата улица, което беше много приятно и успокояващо.

Въпросната сутрин не валеше, но имаше мъгла. И в мъглата се почна едно изкачване … не ти е работа. Разстоянието се очакваше да е по-малко от това, което бяхме минали предишния ден, но забелязахме, че денивелацията няма нищо общо. На мен не ми пречеше, даже напротив – исках да се натоваря повече, но горкия Петер пуфтеше и едва се влачеше. До някое време го търпях, но после взе да ми писва и замислях до го зарежа в момента, в който открих две мацки на една полянка да се любуват на природата и да закусват. Оказаха се латвийки и след като си поприказвах с тях и го изчаках им го връчих да се влачи с тях и засилих нагоре. Да, ама на едно място пътя се разклоняваше и не посмях да хвана единия път, пък да вземе той да хване другия и да се разминем някъде. Изчаках и гледам по някое време, че мацките идват, а Петърчо го няма. Викам край и тези двете не са го издържали …. ама той се появи по някое време отзад. Изчаках го и му казах, че ако не му се ходи повече може да започне да се връща бавно назад или да върви съвсем полека напред, докато аз се изтичам още малко нагоре да видя дали ще намеря езерата и или не и ще се върна да го срещна някъде. Той се съгласи и аз дръпнах бързо още малко нагоре. В крайна сметка се оказа, че около 1400 метра денивелация съм направила този ден, но тъй и не намерих езерата. Видях две малки локви накрая и реших, че това са езерата, защото някой ми беше казал, че са твърде малки и незначителни, и реших да се връщам, за да не ме чака много унгареца. После разбрах, че езерата са били съвсем малко по-нагоре, но …. останаха за следващия път.

Не знам дали езерата са толкова незначителни, но пътя до тях беше вълшебен. Отначало наистина беше мъгла, но тя постепенно започна да се вдига и започнаха да се появяват снежни шапки и върхове тук-там. Най големия кеф беше когато изведнъж в един прозорец точно срещу мен се появи триъгълника на един петхилядник (или поне така си помислих тогава). Беше велико, защото никога през живота си не бях виждала петхилядник. Като проверих после в интернет се оказа, че върха трябва да е бил Тетнулд, който е 4858 м, но сега няма да се заяждаме за 140 м.

Ето го:

 image

На връщане от „езерата“ заварих Петър да стърчи на съвсем същото място, на което го бях оставила. Ни напред, ни назад. Викам му, абе защо стоиш на едно място да мръзнеш, та не движиш нанякъде, независимо накъде – ама той ми вика, че така му било по-добре. Абе сили ли пестеше, страх ли го беше да слиза сам, така и не разбрах. И трябваше пак да го чакам да се свлича бавно надолу, като можеше да го настигна на половината път и пак да го подмина. Ужас!

Опитах се да не се ядосвам обаче, защото бях на неописуемо красиво място и не си струваше. Въпреки, че бях с пълна тиква.

Зарекох се, че ще се върна, но задължително с някой планинар, който ще оцени красотата и вълшебството на мига и няма да ми пуфти.



Тагове:   Грузия,   местиа,   сванети,


Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

1. travellady - Прекрасна статия!
17.11.2018 19:00
Прекрасна статия! Поздравления!
цитирай
2. sunflower - Благодаря!
23.11.2018 16:22
:)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: sunflower
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5594854
Постинги: 1761
Коментари: 12611
Гласове: 39186
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031