Има моменти, в които ми се струва, че съм открила отговорите на дадени, важни за живота ми, въпроси. Това може да са били кратки моменти на откровения за това коя съм и какво искам от този живот, може дори да си били продължителни състояния на задоволство, защото животът ми се е подредил по начин, по който съм искала да се подреди. Това даже са били моменти с визии за бъдещето ми, които са ме удоволетворявали.

Имала съм дори моменти, в които ми се е струвало, че съм научила едва ли не всичко, което ме е интересувало да науча за този свят.

Уви! Колкото повече човек научава, толкова повече вижда, че не знае. Колкото повече преживява, толкова повече вижда, че представите му за него самия тънат в мъгла, а от там представите му и за целия свят.

Наистина живеем в мъгла. В мъглата на илюзиите, която индийците наричат Майа.

Понякога и аз съм Майа или Мая, все тая. Чувствам се мъгла и знам, че съм обвита в илюзии.

Питам се има ли излизане от мъглата. Има ли път към яснота и светлина?

Първо, ако има път, то той е толкова криволичещ, колкото би бил именно, когато човек се е загубил в мъгла (е, някои може да се движат и по магистрали – да са живи и здрави). Била съм високо в планината през зимата на плато. Kогато падне мъгла и погледнеш встрани от пътеката виждаш само една белота, в която не можеш да различиш къде свършва снега и къде започва въздуха. Страшничко е като си представиш, че може да загубиш пътеката.

И второ, днес си мислех, че думата път не е много сполучлива като говорим за човека и неговото .... развитие, което също не е много сполучлива дума.  Защото „път” предполага някакво линейно или не чак толкова линейно движение от точка А до точка Б, докато на мен ми се струва, че човек не върви нанякъде, а просто съзнанието му се разширява. И тъй като не мога да си представя съзнанието като линия, си го представям повече като сфера, която расте.

Ако е така, и съзнанията ни растат и растат, докъде ли могат да порастат? И какво ли могат да обхванат?

Ако е така, дали се движим в осъзнаването от свят на крайни противоречия, който виждаме в младостта си, до свят, във който приемаме всичко в старостта си /нека да не е физическата такава, а някаква духовна зрялост/?

Но само до приемане ли опират нещата? И до това какво можем да сътворим от животите си по-нататък?

Това, че процесът на самоопознаване ми се струва, че продължава цял живот лошо ли е или хубаво?

Ако човек никога не може да се опознае докрай, за какво ли да си прави труда?

Но защо все пак, ни тегли натам (е, не всички, но ... )?

Та, в началото исках да кажа, че имам моменти на кратки почивки, в които си мисля, че знам някои отговори. Преди им се радвах на тези моменти, после не знаех какво да ги правя, а сега ги преживявам с известна досада .... защото знам, че са кратки и като така или иначе пак ще се впусна в търсене на отговорите на нови въпроси, какво да им се радвам на намерените?

Поне разбрах и се примирих, че пълен покой в този свят няма да намеря ....

Пак с опъната тетива,пак с присвито око над стрелата..
Ако ти си Майя,то аз съм Лила-играта на живота,заблудата.Играя,увличам и другите в различните им роли,а после просто скъсвам завесите и..започвам отново.
Думата път според мен е уместна,думата сфера също..но казват онези които знаят,пътят ни бил спирала,едно непрекъснато преместване в нова орбита,с все по-висока енергия,все по-висока честота,до пълно сливане с Източника..
Кой знае..

в крайна сметка важно е какво преживяваме и уроците, които сами си учим, нали? :)))

и аз се чвствам като тебе

да знаеш, че има и други около теб в мъглата, а?
дори и да не ги виждаш :)))

не мислиш ли,че именно това е причината да сме тук,да се убедим лично,да го направим сами,да преживеем тази опитност..

мисля :) затова сме тук ... и освен това, може би и за да станем нещо малко повече :)

i az ,i az se chuvastvam kato tebe....

и аз като тебе :)

искаш ли да пиеме някои ден кафенце заедно и да си побъбрим:)

доста от нещата, които ти пишеш са същите при мен, но аз не обичам толкова да пиша :) ти определено имаш дарба за това

бъбри и ти :))))
дарба е силно казано - и аз нямам ама пак си бъбря :)

озарявай, осветявай си душата...
И няма, няма да я има самотата...
Предстои веселбата...
"..обвита си с илюзии..."
Значи жива си...
Омайвай се, Мая!!!

Поздрави!!!

че пълен покой няма :-)
на мен май и не ми е нужен пълен покой...
имам чувството, че тогава бих се чувствала загубена във времето и пространството...
предпочитам да усещам, че има движение, промяна - тогава съм спокойна, че съществувам и ме има :-)
радвам се, че формулираш и моите мисли, много често...
и, благодаря, за което :-))

Zharko, признавам, че понякога се чувствам и като слънце ... но то е, когато има кого да огрявам :)))

Anothercat, по някое време се заблуждавах, че има покой тук :))) хихи наивитета ми е присъщ.
но, действително, къде къде по-жив си като си в движение.

ama mnogo mu se bybri na tozi anonimnija be sun.

някой се опитва да се бъзика с мен подозирам, ама няма лошо.
нека опита :))))

ako imash men v predvid-njamam takiva namerenija

:)))

Пътя е най-естествен и лесен - живейте за другите а не за себе си,...или по-точно трябва да разберете, че живеете така...ако се отървете от илюзията, че живеете за себе си...мъглата ще се вдигне завинаги..

но представа си нямате колко съм Ви благодарна, че ми го напомнихте днес. :)