“Човекът е загадка в света и може би най-великата загадка. Човек е загадка не като животно и не като социално същество, не като част от природата и обществото, а като личност, именно като личност. Целият свят не представлява нищо в сравнение с човешката личност, с единственото лице на човека, с единствената му съдба. Човек преживява агония и иска да знае кой е той, откъде е дошъл и къде отива. Още в Гърция човек е желаел да познае себе си и в това е виждал разгадка на битието, източник на философско познание. Човек може да познае себе си от върховете и от низините, чрез своята светлина, чрез божественото в себе си начало и да се познае чрез своята тъма, чрез стихийно-подсъзнателното и демоничното начало. И той може да направи това, защото е двойствено и противоречиво същество, същество във висша степен поляризирано, богоподобно и звероподобно, високо и низко, свободно и робско, способно на полет и падение, на велика любов и жертва и на великата жестокост и безграничен егоизъм.”

“Характерно за личността е, че тя не може да бъде самозадоволяваща се и самодостатъчна, за нейното съществуване е необходимо друго, по-високо, равно и по-ниско, без което е невъзможно съзнанието за различаване. Но ще повторя вече казаното: отношението на личността към другото, към най-висшето дори, никога не означава отношение на част към цялото. Личността си остава цяла, тя не влиза в нищо и когато установява отношение с най-високото друго.”

“Личността е парадокс за рационалната мисъл, тя съчетава по парадоксален начин личното и свръхличното, крайното и безкрайното, трайното и променящото се, свободата и съдбата. Личността не е част от света, тя е страна в отношението със света, страна е и в отношението с Бога. Личността допуска единствено съотношение, като среща и общуване. И Богът-личност желае не човек, над когото ще господства и който трябва да Го прославя, а човек-личност, който ще отговаря на призивите Му и с който е възможно общуване чрез любов.”

“Личността е свързана с характера. Силната личност е изразен характер. Характерът е победа на духовното начало в човека, но победа в конкретно-индивидуална форма, свързана с душевно-телесния състав на човека. Характерът е овладяване на себе си, победа над робството на самия себе си, която прави възможна и победата над робството на окръжаващия свят. Характерът се разкрива преди всичко в отношението към окръжаващата среда. Темпераментът е природна даденост, характерът се отвоюва и се постига, той предполага свобода. Всички класификации на характерите и темпераментите са приблизителни и изкуствени. Тайната на личността не се поддава на класификация. Характерът на личността винаги означава независимост и показва концентрацията на личността, придобитата от нея форма на свобода. Личността, характерът на личността сочат, че човекът е направил избор, че е извършил различаване, че не е безразличен, не допуска смешение. Тази свобода не е свобода на волята като свобода за безразличие, не е свобода на волята в школния смисъл, тя е по-дълбока, свързана е с цялостното съществуване на човека, тя е свобода на духа, творческа духовна енергия. Психическият живот на човека крие в себе си активно творческо начало, което изразява синтезирано личността, това е активността на духа в човека, обхващащ не само душевния, но и телесния живот. Духът създава формата на личността, характера на човека. Без тази синтезираща активност на духа личността се дисоциира, човек се разпада на части, душата губи своята цялостност, способността си за активни реакции. Свободата на личността е дълг, изпълнение на призвание, реализация на Божията идея за човека, отговор на Божия призив. Човек е длъжен да бъде свободен, не бива да допуска да е роб, защото е задължен да бъде човек. Такава е волята на Бога. Но човек обича да бъде роб и претендира за правото на робство, което изменя своите форми. Именно робството е изисквано от човека право. Свободата не трябва да е декларация за правата на човека, тя трябва да е декларация за задълженията на човека, за дълга на човека да бъде личност, да прояви сила на характера като личност. Не бива да се отказваме от личността, допустимо е да се откажем от живота и понякога трябва да се откажем от него, но не и от личността, не от достойнството на човека, не от свободата, която е неотделима от достойнството. Личността е свързана със съзнанието за призвание. Всеки човек е длъжен да съзнава своето призвание, независимо от големината на дарбите си. Това е призванието да отговориш в индивидуално неповторима форма на Божия призив и творчески да използваш дарбите си. Осъзналата себе си личност слуша своя вътрешен глас и следва единствено него, тя не се подчинява на външни гласове. Най-великите хора винаги са слушали предимно вътрешния си глас, като са отхвърляли конформизма в отношенията си със света.”

“Личността е екзистенциален център и притежава чувствилище за страдания и радости. Няма личност, ако няма способност за страдания.”

“Личността е свързана с любовта. Личността е същество любещо и сыцество мразещо, изпитващо ерос и антиерос, същество агонистично . Няма личност без страст, както без страст няма гений. Любовта е път за реализация на личността. Има два типа любов — любов възхождаща и любов низхождаща, любов еротична и любов агапична. На личността е присъща и възхождащата, и низхождащата любов. Личността се самоосъществява във възхождането и низхождането. Платон е говорил само за възхождаща любов, която именно е еросът. Платоновият ерос, роден от богатството и бедността, е възхождане от множествения чувствен свят към единния свят на идеите. Еросът не е любов към конкретно живо същество, към смесено същество (смес между идейния и чувствения свят), той е любов към красотата, към върховното благо, към божественото съвършенство. Еротичната любов е домогване до висоти, движение нагоре, възхищение, създаване на пълнота за ущърбното същество и обогатяване на бедното същество. Този елемент определя любовта на мъжа и жената, но той се смесва и с други елементи. Полът е ущърбност и поражда скръб по пълнотата, движението към цялостност, която никога не се постига. Трагедията на любовта е свързана с конфликта между любовта към конкретно същество от чувствения свят и любовта към красотата на идейния свят. В Платоновия смисъл нито едно конкретно същество не съответства на красотата в идейния свят. Ето защо любовта-ерос, любовта-възхождане, любовта-възхищение трябва да се съчетае с любовта-низхождане, с любовта-жалост и състрадание. Любов-ерос се съдържа във всяка избираща любов, в любовта-дружба, в любовта към родината, дори в любовта към идеалните ценности на философията и изкуството, тя се намира и в религиозния живот. Каритативната любов е низхождане, тя не търси за себе си, за своето обогатяване, тя отдава, жертвува, потопена е в света на страдащите, на агонизиращите в тъма. Любовта-ерос изисква взаимност, любовта-жалост не се нуждае от взаимност, в това е силата и богатството и. Любовта-ерос вижда образа на другия, на любимия, в Бога, в идеята на Бога за човека вижда красотата на любимия. Любовта-жалост вижда другия в изоставените от Бога, сред потопените в тъмата на света, в страданието и грозното.”

“Осъзнаването на личността пред лицето на света е дълбоко свързано със съществуването на злото. Личността укрепва чрез съпротивата си срещу властта на световното зло, което винаги има своя социална кристализация. Личността е избор и тук е сходството и с гения, който е цялостен характер и напрежение на волята, извършваща избор. Но изборът е борба, съпротива срещу поробващата и уравнителска власт на света. Личността се формира чрез сблъсък със злото в себе си и край себе си. Един от парадоксите на личността е, че нейното ярко осъзнаване предполага съществуване на греха и вината. Пълната нечувствителност към греха, вината и злото обикновено е нечувст-вителност и към личността, разтваряне на личността в общото, космическото и социалното. Връзката на злото с личността, с греха и вината води към персонификация на злото, към създаване на образ на личност, която е универсално въплъщение на злото. Но обратната страна на такъв род хипостазиране на злото умаловажава личната вина и отговорност. Тук е сложността на проблема. А този проблем за отношението към злото присъства у всеки отделен човек. Никой човек не е въплъщение и персонификация на злото, в него злото винаги е частично. Ето защо за никого не може да има безапелационен съд. Това поставя граница и на самия принцип за наказанието. Човек може да извърши престъпление, но човекът като цялостна личност не може да е престъпник, с него не бива да се отнасят като с въплъщение на престъплението, той си остава личност, в него присъства Божият образ. И когато извърши престъпление, личността не принадлежи изцяло и окончателно на държавата и обществото. Личността е гражданин на царството Божие, а не на кесаревото царство, нейното съдене и осъждане от царството на кесаря е частично и неокончателно. Ето защо персонализмът е решително и категорично против смъртната присъда. Личността в човека не може да бъде социализирана. Социализацията на човека бива само частична и не прониква в дълбините на личността, не обхваща нейната съвест и отношението и към източника на живот. Когато социализацията проникне в дълбините на съществуването, в духовния живот, това означава тържество на примитивното, на социалната посредственост, тирания на средно-общото над лично-индивидуалното. Ето защо принципът на личността трябва да стане принцип на социалната организация, която няма да допуска социализация на вътрешното съществуване на човека. Личността не може да бъде поставена и под знака за служене на "общото благо". Общото благо е прикривало много тирании и робства. Служенето на общо благо, т. е. на нещо, което няма свое съществуване, е само безпомощно, ограничено, абстрактно служене на благото на ближния, на всяко конкретно същество. Това значи само, че в обективирания свят човекът е схващан като математическо число. Приматът на личността е трагичен в човека, защото той носи в себе си и нелични неща и това нелично се бунтува против обстоятелството, че осъществяването на личността е възможно единствено чрез противоречия и сблъсъци. Източник на робството е обектността. Обективацията винаги е създаване на господства, които противоречат на достойнството на личността. Именно чрез обективацията, екстериоризацията, отчуждаването от човешката природа човек попада под властта на волята за могъщество, за пари, на жаждата за наслади, слава и пр., които разрушават личността. Личността реализира своето съществуване и съдба чрез противоречия и съчетания на крайното с безкрайното, на относителното и абсолютното, единното и множественото, свободата и необходимостта, вътрешното и външното. Няма единство и тъждество, а трагично несъответствие и конфликт между вътрешното и външното, субективното и обективното. Единство и универсалност се постига не в безкрайната обективност, а в безкрайната субективност, в субективността, която се самотрансцендентира.”

Взето от тук: http://mihailnovak.eu/berdiaev/for-slavery-and-human-freedom/item/250-personality.html  където има и други доста интересни неща.

тя трябва да е декларация за задълженията на човека, за дълга на човека да бъде личност, да прояви сила на характера като личност.