Прочетен: 6113 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 27.10.2017 16:15
Всъщност двата други маршрута, които бях изпробвала, ако не броим качването с лифта, са от южната страна и по билото над Маркуджиците. Единствения неизпробван беше през Трионите, но не смеех сама да мина от там, особено при положение, че имаше сняг.
Докато се качвах мярнах само един човек пред мен и една групичка от трима се яви след мен. Изкачването, разбира се, не може да се каже точно, че беше лежерно, защото като съм сама имам склонността да подтичвам и на върха се качих изплезила език.
Горе заварих двама българи и мъж и жена от Черна Гора и след мен се качиха един германец и тройката младежи от София.
За около половин час стана голям купон. Заговорих се със всеки един от изкачилите върха като обърнах специално внимание на черногорците, защото много ми се ходи в Черна гора на планина. Изпросих си телефонния номер на мъжа и обещание, че ще ме заведе някой ден из Проклетиите.
Още по-приятно стана, като пича извади водка Амундсен и ми сипа в стъклена чаша! :)
Питах ги дали ходят често по планини и дали спортуват нещо, а мацката каза, че тя е спортувала различни неща, а пича просто е луд.
Разпитахме се, разбира се, кой накъде продължава. Повечето се връщаха по обратния път, единият от българите – също достатъчно луд, каза че щял да иде през хижа Грънчар към Рибни езера, но силно се съмнявам, че щеше да стигне, а германеца каза, че му се минавало през Трионите.
Взех да разправям на германеца – който се представи като Флориан или Фло, че и на мен ми се минава от там, но сама не смея и естествено предложих, ако той иска да ходим двамата. Уж го предупредих, че може да ни трябват челници и че е стръмничко, но той не се уплаши, каза че е подготвен, и се нави. Леко се подведохме и двамата от ослепителното слънчево време и от факта, че по самите Триони нямаше сняг.
Това, че вече беше 13:30 на 21.10 не ни притесни особено и аз предположих, че ако ще ходим на челници ще е най-много за час. Две неща не осмислих добре по това време – че ще имаме да минаваме през северен склон и че по трасето няма никъде вода.
Действително, минаването по Трионите не беше никакъв проблем, защото беше сухо навсякъде и пътеката личеше,
когато обаче трябваше да минем през северния склон на Малка Мусала се притесних леко, и то не толкова за себе си, а за германеца. Оказа се, че ще минаваме през камънак, а измежду камъните – сняг. Наложи се да пробвам със щеката почти всяка следваща стъпка, защото не можех да съм сигурна, че кракът ми няма да попадне в някоя дупка под снега. Из камънака също така не се виждаха добре пирамидките и за немалко разстояние не бях сигурна дали сме на правилния път. Но извадихме късмет и минахме участъка без проблеми.
Иречек го подсекохме, защото реших че нямаме абсолютно никакво време за мотаене. А Флориан беше много щастлив като след това се намерихме отново на пътеката. Хубавото е, че лятото бях ходила до Студения чал и от премката преди Сфинкса пътя ми беше ясен. Единственото, което ме притесняваше беше свършващата вода и времето. Мислих някакви варианти да се върнем на пътеката през Сухото дере, но Флориан не ми хареса идеите, та си продължихме към Шатъра и нататък по пътеката към Ситняково. Или така наречената Пътека на боровинките, по която все още имаше боровинки, макар и малко спаружени и измръзнали.
Тъй като местността Сладката вода не ми беше известна, се оказа, че ще търпим без вода до царския дворец. Каква беше неприятната ни изненада като открихме, че чешмата там не тече!
Слава Богу в двореца светеше и се примолих на Стефан да ни даде вода от тяхната, а той ми обясни защо на „Сладката вода“ и казват сладката - защото е последното място, от което можеш да си наточиш вода. Каза ми и за произхода на името „Ситняково“ - от ситните камъни идвало. На човека явно му се приказваше, но на нас времето буквално ни свършваше и запрашихме надолу. Наложи се да продължим на челници и последния час наистина ни се видя най-дълъг, не само заради тъмницата, а и защото вече всичко ни болеше.
Равносметката беше 12 часа ходене – за 5 бяхме изкачили върха, но слизането ни отне 7 и то със съвсем малки почивки и доста добро темпо. Мислих, мислих дали бях ходила повече някой друг ден от тази луда, луда година, но установих, че най-дългите ми преходи бяха траели по 11 часа. А, за денивелацията да не говорим - +1600, -1600 ..... ужас. Във всеки случай не бих си причинила това втори път :)
Това ми напомня как слязох от хижа Иван Вазов в Рилския манастир.
Без храна и вода с 30 килограмова раница.
Поздрави!