Всяка година чакам с огромно нетърпение пролетта и още преди да е напъпила се муша из горички и шубраци, бродя по ливади и високопланински поляни с една единствена цел – да видя първите минзухари, да подуша полъха от юг, да се овъргалям за последно в старата полегнала трева, преди да е поникнала новата и изобщо да усетя идването.

Но идват работни дни, завърта ме ежедневието и най-редовно, почти без да забележа, изведнъж дърветата се окажат цъфнали, храстите са се озеленили, причките пеят оглушително, а градините са се изпълнили с ранни цветя. Още ден-два и цвета на дърветата е опадал, а горещините са започнали да стават непоносими ....

Търсенето на неуловимото начало на пролетта е важно за мен заради прекалено дългата, студена и безкрайно досадна зима тук, но и заради най-истинското и голямо чудо на света – раждането на живота, на което просто искам да присъствам.

Особено ме дразни мисълта, че живота се ражда по-рано, с около месец, на други места в страната и традиционно в края на зимата тук (началото на пролетта по другите места) планирам и осъществявам пътувания към по-топлите страни. Това е опит хем да хвана началото на пролетта поне два пъти, хем да си стопля кокалите.

Ето, тази година успях да хвана едно начало на пролетта и да си стопля кокалите още в средата на март, когато тук по принцип е люта зима. А върха беше, че в този същия ден беше и люта зима, и топла пролет. Защото изкачвахме Славов връх, а след това се топлихме в минералните басейни на комплекс „Варвара“.

Изкачването на Славов връх не трябваше да е особено сложно и трудно, но извадихме късмет и от момента, в който излязохме от гората забрули вятър. Ама като казвам вятър, нямам предвид онези нежни въздушни течения, които си играят с листата на брезичките през лятото или морския бриз в есенна вечер, нямам предвид и обичайно силния вятър дето ме е брулил на Мальовица, например. Вятърът, за който става въпрос в началото изглеждаше все едно сме в сърцето на лятна бура, а след това – към върха, заприлича на нападение на ураганна армия въоръжена с въздушни пушки. Не знам каква точно е болката от уцелването със сачма, но при тази скорост на вятъра снега, който се забиваше в лицето ми много ми приличаше на сачми. Качулката на якето ми плющеше и издаваше някакъв невъобразим шум, от който нищо не чувах. Виждах донякъде, защото бях с очила, но придвижването беше изключително трудно, защото щеката ми отлиташе и трябваше да полагам сериозни усилия, за да я забия в снега. Ако не бях измръзнала и изнервена от обстановката щях да се опитам да се отпусна изцяло срещу вятъра, за да видя дали ще ме удържи, но да си призная беше ме и шубе да не излетя над планината. Цяло чудо е, че издържахме и цялата група се изкачи до върха. Възнаградени бяхме за усилията с някои доста красиви гледки:

Ето вятъра:





Ето и язовир Белмекен в далечината:

Слава Богу, на слизане подсекохме малко билото и не беше чак толкова страшно.

А след това се пренесохме във село Варвара и горещата минерална вода отми и студа, и напрежението и всякакви мисли за зимата. Пихме по една бира в закрития басейн, а като се потопихме в открития, забелязах, че имаше цъфнало дръвче в двора. Изтанцувах танца на радостта във водата и с огромно съжаление напуснах комплекса по тъмно.