Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.03 09:50 - Трекинг до връх Баташки снежник и обратно
Автор: sunflower Категория: Туризъм   
Прочетен: 686 Коментари: 2 Гласове:
7

Последна промяна: 23.03 09:55

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Уикенда беше толкова наситен с преживявания и разнообразни емоции, че ми трябваше  почти цял ден – понеделника, за да се отърся донякъде от впечатленията и спомените за случилото се и да се върна в релси. Толкова разконцентрирана и развълнувана не бях била от толкова отдавна, че почти бях забравила какво е.

И разбира се, едно от нещата, за които мислех е как един приятел неотдавна каза, че на нашите години вече нямало ... „тръпка”. Имаше предвид не толкова нещо конкретно, а „тръпка” за нещата изобщо.  Разбира се, бях категорично несъгласна, но в онзи момент не се сетих как да го опровергая, а и бих ли могла, ако тръпката за него наистина си е отишла по някаква причина!

Е, за мен понеделника беше явно доказателство, че „тръпка” все още може да има и има.

Но да разкажа отначало.

Както споменах в миналия пост, харесах си двудневната екскурзия на Yogi Trekking  до върховете Баташки снежник и Славов връх и се записах за нея. Явих се на уреченото място в събота, съвсем леко притеснена, че не познавам никого, но твърдо решена този факт да не ми пречи.

Първото ми впечатление от водача, който си бях харесала от снимките на сайта беше повече от добро и потвърждаващо избора, който бях направила. Като казвам „харесала”, разбира се, не става въпрос, че съм го избирала по красота.  Става въпрос за това, че дълбоко вярвам в теорията, че с годините душата се отпечатва на лицето на човека. Естествено, вероятно не всеки може да го види това, но за тези, които гледат .....

Имах определени очаквания и за групата. От тук, от там съм разбрала, че повечето хора, които ходят в планината са културни, интелигентни, образовани и като цяло симпатични. Разбира се, у някои се развиват едни малко досадни мании по здравословно хранене, упражнения и позитивни утвърждавания, които не, че и аз не ги имам донякъде, но Бога ми, предпочитам да не ги обсъждам на дълго и на широко ... сякаш света се върти само около тях.

Подозирах и, че част от хората в групата ще се познават от предишни ходения,  както се и оказа и изобщо бях особено доволна, че повечето очаквания ми се потвърдиха, демек имам усет за тия неща.

И тъй, началото на похода към връх Баташки снежник не беше многообещаващо, защото водачът ни правеше справки с GPS-a и изглеждаше, че никога не е минавал по пътеката, която беше избрал, а именно от някакъв ВЕЦ нагоре. После като се размислих, се сетих, че е нормално водача да не е минавал по всички възможни пътеки, още повече ако иска да води по нови и оригинални маршрути.  И все пак, не можах да се отърва от едно леко безпокойство, че се намирам някъде си, с непознати хора, по непознат маршрут. Още повече като се видя, че след асфалтовия път идва пътека, която явно не е много често ползвана, защото не само, че беше пообрасла, ами имаше и доста непочистени паднали дървета. А знаете ли как се минава под и над паднали дървета със снегоходки?  Имаше и потоци, които пресичаха пътеката и бяха поизровили терена доста. А заради слънчевото време, снега по дърветата се топеше и течеше надолу, т.е. върху главите ни. Намокрихме се точно толкова, колкото ако беше валяло.
 
По някое време пътеката се изгуби в снега, а сняг имаше колкото искаш, и тръгнахме през дърветата просто следвайки посоката. После, след едно малко по-стръмно изкачване, се оказа че на едната жена от групата нещо не и е особено добре и трудно ходи. А вече бяхме изминали доста и дума не можеше да става за връщане. Според Илиян дума не можеше да става и да я оставим да ни чака, защото може да се върнем по друг маршут, както и направихме. И изобщо той каза, че сме група и трябва да вървим в група, което леко ме дразнеше на моменти през тези два дни, но знаех, че е прав и нали беше особено мил, така или иначе му простих, че ме накара да се влача с всички. Когато съм сама по принцип вървя доста бързо и ми беше малко трудно да вървя с крачката на групата. А както се оказа в този ден, понякога наистина е добре да се върви бавно и да се пестят силите, защото не се знае за колко още време ще ти трябват.

С две думи, заради непочистената пътека, не дотам добрата форма на един, двама от участниците в експедицията, за които водача тряваше да се погрижи, се влачихме и се влачихме и  се оказахме под върха не за обяд, както беше първоначалната идея, а за вечеря.  Е, въпреки че ми беше станало малко досадно от ходене в гората, когато излязохме на високото и се откри гледка по залез слънце, цялата умора и досада се изпари и се почувствах страхотно. Още повече, че по склона към върха имаше доста изсъхнали дървета с особени форми и може би от светлината на угасващия ден, гледките бяха направо сюрреалистични. А от върха се видя и целия язовир Батак. За съжаление се яви силен вятър и не се задържахме много там. Поснимахме, поснимахме, пък слязохме надолу, за да изядем по някоя постна сърмичка - почерпка от водача и да ударим по една глътка ром - почерпка от мен.























Решихме, разбира се, да слезем по най-краткия възможен маршрут ... и без друго започваше да се стъмва. След като се стъмни, всички си сложиха челниците, а аз нямах, защото и през ум не ми беше минало, че може да са наистина необходими. Мислех, че като е казано задължително челник, той е само за извънредни случаи, които просто няма да се случат. Оказа се, че е по-скоро практика групата да се прибира по тъмно.

А какво прибиране беше само ... Хубавото е, че този път пътеката беше широка, ясна и маркирана и това беше първото удоволствие за вечерта. Както подозирах обаче, не беше съвсем кратка. Също така снега постепенно се превърна в киша, която постепенно се превърна в кал.

Ходенето без челник не беше голям проблем, предвид, че другите имаха, но продължителността на прехода започна да оказва влияние на крехкото ми кръстче и то започна да ме боли по малко. Също така бях непрекъснато жадна и вместо непрекъснато да вадя бутилката, ядох сняг. Знам, че не трябва да ям сняг, ама не беше студено и ми беше жадно. Беше вкусен.

И така до към 10 часа. Като видях светлините на село Нова махала пред мен щях да полетя, а като стигнахме асфалт за малко да го разцелувам.  Що се отнася до водача, наистина се чудех да го убивам ли или да го целувам и него, че ме накара да изпитам такова невероятно щастие, когато това изтощително ходене приключи най-накрая.

Равносметката беше 11 часа ходене, от които сигурно 10 със снегоходки – около 25 км изминати, от които над 20 със снегоходки. Но по-важната равносметка беше, че хора, които срещнах са пръв път в живота си сутринта, след изпитанията на деня, до вечерта вече чувствах близки.

Накрая трябваше да направим и сложна логистична операция, за да се доберем до буса, който беше на километри от селото.

Не е истина с какъв кеф ударих една пещерска отлежала в хотела преди да се строполя в леглото. 




Гласувай:
7
0



1. barin - Интересно ми беше да прочета. До ...
10.04 06:01
Интересно ми беше да прочета. До Баташки снежник не съм ходил, а дори си нямах представа откъде се тръгва, защото наблизо няма населено ясто. Благодаря за информацията от пътеписа.
цитирай
2. sunflower - Интересно място наистина.
11.04 21:36
И аз не бях чувала за този връх преди. Радвам се, че съм била полезна :)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: sunflower
Категория: Лични дневници
Прочетен: 3902421
Постинги: 1724
Коментари: 12551
Гласове: 38530
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31