За да не подведа някой екстремист веднага казвам, че екстремността на пътешествието идваше единствено от лошите метеорологични условия и неопитността ми като шофьор, а не че има нещо кой знае колко сложно в това пътешествие.
Обаче ние тръгнахме в дъжд и мъгла и колата ми поднесе в една рекичка, течаща по асфалта още на излизане от града. Слава Богу овладях я някак и се заканих да карам много бавно и внимателно от там нататък. То, не че имаше начин да се кара бързо при положение, че виждах само на няколко метра пред мен и то някакви силуети само. Търках с парцала стъклото пред мен, търках, но видимостта не се подобряваше. По някое време сериозно си помислих дали да не се откажа и да се върнем, но надеждата, че в равнината мъглата ще се разсее ме крепеше. Действително, след като слязохме в равното, не само че мъглата се вдигна, а и дъжда спря. Лошото е, че бях тръгнала към планинска област и не след дълго отново заваля. А аз бях в абсолютно непознат за мен район и разчитах на хартиена карта. Колегите ми се подиграваха, че съм щяла да приличам на бабичка като разгръщам хартиена карта по пътищата, ама на мен не ми пука и куриоза е, че в крайна сметка се оправих почти само с табелките по пътищата. Е, разбира се, имах план за пътешествието в главата си ... горе-долу и правих само малки корекции в движение.
Първото място, на което спряхме да се любуваме беше язовир Кричим,
след това минахме покрай яз. Въча и той ми е видя дяволски красиво място. Явно и други са мислили като мен, защото са си построили къщички направо върху водата на язовира. Не знам коко са законни, ама са красиви.
После минахме покрай Девин и се отправихме директно към пещерата Дяволското гърло. Докато стигнем до там на няколко пъти пак едва не ми мина мисълта за връщане, защото въпреки, че ме бяха предупредили, като видях по какъв път трябва да мина ми се изправиха косите. Както пишеше по табелите „Еднолентов път с насрещно движение“. Ужас! Викам си, сега ако срещна някой и се наложи да карам на заден, за да се разминем .... не знам къде ще се окажа – най-вероятно в реката.
.jpg)
Обаче имахме късмет – почти нямаше движение в обратната посока, та стигнахме благополучно.
Още по-голям късмет, че една група тъкмо се беше оформила и направо влязохме. Вътре беше интересно, макар и доста кално и мокро, но пещерата нито е от най-големите, нито е от най-старите – уникалното е Сифона, в който влиза река Триградска, и от който твърдят, че никакъв предмет попаднал в реката не излиза обратно! Нещо като Бермудски триъгълник.
От тък някъде реката влиза в пещерата:
а от тук излиза:
Предвид, че валеше и трябваше да походим пеша до колата и си купувахме сувенири, се оказахме мокри като котета пред паркинга, където видяхме, че има въже, по което можем да се спуснем с колани. Така или иначе бяхме мокри, а момчето беше много мило и решихме да го направим. Ей, колям кеф е това спускане – искаше ми се да е няколко километра, а не метра.
После остана само спешно да си намерим квартирата, за да се изсушим и да се стоплим. Отново ни проработи късмета, защото предишния ден бях звъняла няколко пъти и никой не ми се обади да потвърди, че ни чака. То, аз разчитах на резервацията потвърдена от booking.com, ама все пак. Този път обаче жената се обади, та ни обясни и как да стигнем до къщатата, която се оказа в единия край на селото и пътя до там беше черен. Добре, че смених амортисьорите и нямаше никой в насрещното движение, че освен черен, пътя пак беше еднолентов. Над къщата обаче имаше място за паркиране, където лесно се паркирах, защото бях първа, но не питайте как излязох на другия ден, след като още две коли бяха паркирали до мен.
Иначе къщата беше хубава и домакинята изключително любезна. Единствено тийнейджърката ме издразни, защото не само спа в колата, но и като се преоблече и нахрани, спа и в къщата между 6 и 8 и след това от 10 до 8 сутрината. Уж я бях взела да прекараме малко време заедно, а тя само яде и спа. Аз се разходих до центъра на селото и снимах малко, но нямаше кой знае какво да се види, още повече, че продължи да вали.
На следващия ден плана беше да посетим Ягодинската пещера. Пътя до там се оказа същия, с тази разлика, че имаше повече движение. Този път наистина се наложи да спирам и да връщам назад, за да се разминем с колите отсреща.
Ягодинската пещера е по-интересна – има сталактити и сталагмите с интересни форми и цветове. Има и пещерни перли – нещо, за което чух за пръв път.
Този ден се пооправи и времето и продължихме към Доспат. Язовир Доспат е изключително красиво място и искрено съжалявам, че не се помотахме повече в околностите му. Обещах си да се върна.
После – язовир Батак, почивка на Цигов чарк и бързане да се приберем, за да си видим гаждето. Както казах вече веднъж, не знам дали ще го доживеем края на този пубертет.
Снимките са доказателства колко хубаво е било :)
