След шест дни в офиса бях полудяла съвсем и реших, че трябва добре да походя, за да компенсирам и разтоваря. И тъй като ми липсваха и приключения напоследък и не исках да натоварвам други с ходене, реших да вървя сама и то в посока, в която не бях ходила.

До хижи Чакър войвода, Марица и Заврачица съм ходила много пъти, но никога не бях ходила до Сарагьолските езера. Въпреки че знаех, че пътеката не е много добре поддържана, реших, че това не е никаква причина да се откажа.

Смело тръгнах към бившата писта за ски скокове в Боровец, от където много пъти преди години сме се качвали към хижа Чакър войвода. Оказа се грешка, защото пистата е страхотно обрасла, а стълбите, по които уж по-лесно се качваше почти ги няма.

Както и да е, добрах се до пътя с известни усилия и от там до хижата ходих с удоволствие. Видях, че има малинки и май никой не ги бере, но реших, че ще им обърна повече внимание на връщане.

Стигнах до хижата за час и половина, което беше добре, пих едно кафенце и се осведомих от къде все пак трябва да хвана пътеката и продължих. Замотах се на поляната на шугавите да търся обхват, ама нещо не ми се получи.

Началото на пътеката го намерих лесно – малко преди двореца Сарагьол – но от там започна приключението. Веднага стана ясно, че пътеката е видима, но доста обрасла ... може би през 90% от времето. Другото лошо е, че може би през 100% от времето няма обхват ... е поне на Виваком.

Не много далеч от началото на пътеката срещнах и първото живо същество, ако не броим двете възрастни жени на пътеката от лифта – една малка, може би 30 сантиметрова, усойница. Припичаше се на слънце на един камък, но за мое огромно щастие ме чу навреме и се скри под друг. Разгледах я внимателно докато се скриваше, издавайки някакъв шумолящ звук и чак тогава се уплаших. Викам си, ако ги има много, не видя някоя и тя ме ухапе, а аз съм сама и без покритие на телефона ...

Известно време вървях само с тази мисъл в главата, но после видях, че през повечето време пътеката е в сянка и реших, че ако гледам внимателно къде стъпвам и още по-внимателно слънчевите участъци не би трябвало да е толкова страшно. Все пак змиите обичат да се припичат на слънце. Разбира се, винаги има опасност, особено на връщане, и от подхлъзване, и падане, и изкълчване на крака, например, но никога не ме е било страх от такава възможност. От змии повече ме е страх. За щастие не срещнах друга.

За нещастие обаче във височина пътеката става все по-лоша и по-лоша. Клоните на клека ми издраха ръцета, цялата ми коса беше в иглички, на няколко пъти едва не падах като раницата ми се закачаше в някой клон. От горе на всичко пътя не ми се видя малко, оказа се, че вървя вече почти два часа, а не стигам до езера. По някое време стигнах до една височинка, от която на някакво разстояние от пътеката видях едно пресъхнало езеро. И си викам, е, това е, толкова усилия, а езерата са пресъхнали. Но не видях пътека към него и си продължих по мойта, нищо че тъкмо бях подминала един кол, на който пишеше, че вървя към хижа Мусала. Викам си, като знам каква е пътеката наобратно, дали да не се разходя до хижа Мусала и от там да си сляза по по-цивилизовани пътища.

И си продължавам аз по пътеката, но се озъртам назад, защото ме е яд, че не видях езера, а вече съм уморена и не ми се и ходи още много по нанагорно.

И изведнъж зад мен, вдясно се появява едно езеро – непресъхнало. Викам си, а, не, никаква Мусала, искам да си видя езерото и хайде наобратно. Някак успях да намеря нещо като пътека към ... оказа се почти пресъхналото езеро, а от там, благодарение на онези духчета, дето правят купчинки от камъни върху камъните, намерих и от къде да се провря през клека, за да стигна до езерото с водата. Ама каква вода само! Като я видях, реших, че всички усилия са си стрували и седнах да си изям санвича и да почина. Ееее, няма такъв вкусен сандвич. Бях умряла от глад от усилия и притеснения. Не, че не похапвах малинки и боровинки по пътя, ама сандвича си е друго.

Оказа се, че на езерото и обхват се появи, та се обадих да кажа поне къде съм ... горе-долу.

Успокоих се малко и се накефих, че съм сама на безлюдно и рядко посещавано място.

Връщането до кайзеровия път стана доста по-бързо, за час някъде, и по-лесно, само наистина много внимателно гледах къде стъпвам. Подминах доста залежи от боровинки, но просто исках да се върна на царския път.

Направих една почивка на хижата, на чайче и раздумка, на царския път си набрах една кутия с малини, видях една сърничка, която пресече пътя пред мен и тъй като накрая ми писна от ходене, си хванах Ситняково експрес. И хайде вкъщи.