В събота водих детето на хижа Мальовица, както може би стана ясно от по-предишния ми пост, написан под лек афект от репликите на някакъв непознат. Сега, когато съм значително по-спокойна мога да разкажа с няколко думи за самото пътешествие.   Тръгнахме сутринта в състав аз, детето и Миш. Миш е сивата плюшена мишка, която и подарих за рождения ден и сега е една от любимите и играчки, разбира се. Миш известно време се возеше спокойно в раницата на гърба ми, после малко походи на въздух в ръцете на детето, после и други неща му се случиха, но той в общи линии беше най-добре от групата.   Малката беше много щастлива през цялото време всъщност, и ако не броя моите страхове и изгаряния, събота беше един прекрасен ден.   Дребните проблеми бяха от сорта, че се движехме много бавно … не, защото чак толкова не можехме по-бързо, а защото се любувахме на природата и закусвахме по пътя, и хвърляхме камъчета в реката, и показвахме на Миш водата отблизо и т.н. и т.н., което никак не ме безпокоеше в началото, защото плановете си ми бяха такива – да се мотаем. По някое време обаче като минахме хижата взех да се шашкам, защото малката започна да настоява да изкачим върха. То, милото, като си няма на идея какво означава това, гледайки само красиво извисяващата се „кула”, както сама го нарече, отпред, му е простено да има такова желание, за мен остава въпроса как да я залъжа нещо, за да не се впускам в действителност в такова безумно начинание. Ако не мислех да се прибираме вечерта всъщност, можех и сериозно да се замисля дали да не опитаме изкачването, но времето ни беше ограничено.   Минахме първа тераса благополучно, без тя да проявява признаци на умора, при положение, че в този участък носеше раницата – тъй като не и дадох да носи нейна, държеше да ми помага с мойта. После по някое време по пътеката към втора тераса камъните намаляха, а тя много им се кефеше и предложи да се отклоним вдясно само и само, за да вървим по камъни. Тогава ми дойде идеята да се опитаме да се качим на билото точно преди Малка Мальовица. Огледах го хубаво и реших, че има само един опасен участък в най-горната част, но пък какво ни струваше да опитаме.   След като се губихме веднъж с един отворко в един клек, се бях зарекла да не се отклонявам от царските пътеки, но пък този маршрут толкова ми е омръзнало да го минавам, че ....   Тръгнахме по морените и първото готино нещо, на което се натъкнахме бяха огромните паяжини между скалите. Такива не бях виждала – около метър широки и над половин метър високи. На две места видях и внимателно ги заобиколихме. Не можахме да видим улов или самият стопанин, но и така си бяха хубава гледка. Този път много бях горда от детето и заради това, че не откъсна нито едно цвете. При всяко предишно ходене в планината късаше цветя и аз хем и казвах да не къса, хем не ми даваше сърце много да и се карам. Сега обаче е запомнила най-накрая, че цветята е най-добре да са там, където са си и даже ми се скара на мен като ме видя веднъж, дваж да късам разсеяно някакви тревички.   По морените, добре. Нямаше проблем изкачването, не се и притеснявах особено за слизането. Като свършиха те обаче и се появиха дребните камъчета и тревата на по-високото, взех сериозно да се притеснявам. Викам си, къде си тръгнала, луда жена такава? Себе си да пребиеш, много важно, но нали ако стане нещо с детето трябва да си теглиш куршума. Но от друга страна, изглежда вярата ми е силна и мислех, че Бог и малкото ъкъл дето ми е останал ще ни пазят.   Минахме някакъв участък с трева и камъчета на страх, но като стигнахме до скалата точно под билото ударихме ... на камък, /и буквално и преносно/ :) т.е. нямаше как да се изкачим ... твърде стръмно беше и дори да успеехме нагоре, просто нямаше начин да слезем цели. Отказах се от този път, но преди да слезем, реших все пак да се опитам да заобиколя скалата .... ей така, да не би пък от другата и страна да е по-полегато. И представяте ли си учудването ми, когато от другата страна на скалата открих ... пътека :))))) Дамммм, не само пътека, ами и маркировка с пирамидки от камъни. Викам си, щом има пътека, все и детето ще може да мине, а и все ще стигнем до някъде. До този момент изобщо си нямах на идея накъде сме тръгнали. Въобразявах си, че като стигнем до билото, ще можем да погледнем от другата страна и да я излъжа, че сме изкачили ... връх ... някойси. Признавам, че ме беше обзел и приключенският дух да вървя по непознати пътища, де.   И така, тръгнахме по пътеката, оказахме се пак пред един кофти участък, но рискувах. и го изкачихме (пък на връщане каквото ще да става). После тържестуваща се втурнах напред да видя каква гледка ще ми се открие от билото. Хм, билото .... ама, какво било? Така само изглеждало отдолу. Гледката, която ми се разкри беше, разбира се, на ново „било” в близката далечина, но за мое огромно щастие и на езеро точно пред нас. Ейййй, ама много обичам планински езера и неочакваната поява на неизвестно такова си струваше всички усилия по изкачването. Е, не, че езерото е неизвестно – мярна ми се някъде в съзнанието възможността да сме пред някое от  „Мальовишките езера”, но както казах онзи ден – какво тук значат някакви си имена и отдавна известни на човечеството езера. За мен това си беше езерото, което сама открих вчера и това е. Като му се порадвахме и поскачахме с боси крака по поляната, слязохме по пътеката, която намекваше за същества минавали от там и преди, но .... хайде, нека да не сме откривателите, важно е, че бяхме там. Трябва да призная, че не бяхме и сами в онзи момент, някакви трима бяха на отсрещния бряг, а двама бракониери минаха покрай нас с въдици.   Слизането мина съвсем благополучно и детето заяви, че трябва задължително да кажем на всички, че сме изкачили „върхът”, за да ни дадат подаръци (не знам откъде и дойде тази асоциация). Аз трябваше да изопача леко в представите си истината и да се съглася, че сме изкачили ... един връх. И после трябваше да и купя подарък, разбира се, защото не се сетих кой друг ще го направи за признание, че сме изкачили ... един връх.   Ами, това беше в общи линии, ако изключим неблагоразумието ми да се разхождам по ... върховете по блуза без ръкави и къси панталонки (наистина не знам къде ми е ъкъла понякога ....). Сега имам прекрасен аграрски тен и едното ми рамо боли сериозно. По тази причина не можах да спя тази нощ, но поне си направих един блог на английски.   Желая приятна седмица на всички и почтено изкарване на прехраната, за да не стане с някой като в следния клип:   Най-лошият крадец на света

Браво! А мен един "планинар" тук в блога ме убеждаваше и то с не много приятен тон, че с деца не се ходело на Витоша:)))

вече се успокоих че не съм само аз луда у блога .
някой път ще ти разкажа как умната мама тръгна да катери с детето скалите над лавината за да се добере от хижа бъндерица до хижа вихрен.добре че още по умният тати не разбра .иначе щеше да сме с много сини дупета и двете )))

... ми то ако не водя детето на планина, кой да водя? :) Мааани ги тия "планинари", Nait. :)

Sowhat, лудите да са живи, лудите!!!! :)))) пък макар и със сини дупета и червени рамена :))))

и аз искам да имам такове дете!!!