„Дивите животни и Дивата жена са застрашени видове.

В миналото инстинктивната женска природа е била ограбвана, подтискана и насилствено преобразявана. В продължение на няколко хиляди години тя е била опустошавана като дивата природа, заточавали са я в най-затънтените кътчета на женското психе. Духовните владения на Дивата жена са били плячкосвани и опожарявани, обиталищата и са били поругавани, а естествените и цикли – натъпквани в калъпа на чужди и ритми за удоволствие на други.

Не е случайност, че колкото повече изчезва девственият живот на нашата планета, толкова повече избледнява познанието ни за изконната ни дива природа. Не е много трудно да разберем защо древните гори и старите жени се смятат за изчерпан ресурс. Това изобщо не е загадка. Едва ли за някого е странно, че вълците и койотите, мечките и дивите жени имат подобна репутация. Всички те споделят сходен инстинктивен архетип и като такива погрешно се смятат за грозни, опасни и хищни.

Моят живот и работа като психоаналитичка от школата на Юнг, поетеса и cantadora – пазителка на древните предания, са ме научили, че линеещата женска жизненост може да се възстанови с помощта на мащабни „психо-археологически” разкопки в руините на вътрешния женски свят. Тези методи ни дават възможност да възродим естественото инстинктивно психе и чрез неговата персонификация в архетипа на Дивата жена да установим характера на най-дълбоката женска природа. Модерната жена е изключително активна. Тя е принудена да е всичко за всички. Старото познание отдавна е забравено.”

 

Така започва „Бягащата с вълци”, книгата на Клариса Пинкола Естес за инстинктивната природа на жените.

Отдавна, много отдавна не бях чела нещо толкова завладяващо ума и фантазиите ми и толкова на време и на място открито. Балсам за раните от най-висока класа.

Не знам дали съм го споменавала тук, но последните ми открития в областта на духовните измерения на живота ни, показват, че ние сме тук .... за да се лекуваме.

Няма ненаранена човешка психика след прехода от детството в света на възрастните. А най-ужасното е, когато психиката е наранена по време на детството. Затова, това което правим после през по-голямата част от живота си е събиране на парченцата от счупената кристална ваза на детската визия за уютен, спокоен и безгрижен живот, красота и вълшебство. Много се отказват рано и умъртвяват всичко свято в себе си, други падат по пътищата и просто нямат сили да продължат. Тези, които успяват и стигат до край, са дивите хора, ако изполвам терминологията на Клариса Естес. Тези, които успяват откриват истинската си, инстинктивна и дива природа и я впрягат в колесницата, с която препускат през живота. Вятърът свисти покрай ушите им и те се наслаждават на всеки миг, на всеки скок и всяко забавяне, заради стръмно изкачване, на всяка спирка за отдих и на всеки бяг на пределно висока скорост.

Колкото и да се опитвам да се изразявам поетично имам още много да уча, затова искам отново да дам думата на Клариса.

Първо, когато представя себе си:

„Дивата природа двойно е повлияла моята душевност, веднъж с огнения ми мексикано-испански произход, а по-късно с осиновяването ми от унгарско семейство, което се отличаваше с пламенен дух. Отраснала съм край щатската граница на Мичиган сред гори, овощни градини и ниви, близо до Големите езера. Гръмотевиците и мълниите бяха основната ми храна. Нощем царевичните стъбла шумоляха в неспирен разговор. Далеч на север по огрените от луната поляни се събираха вълци, изправяха се на задните си крака и виеха към луната сякаш се молеха. Всички ние без страх можехме да пием от едни и същи потоци.”

И после, когато говори за Дивата жена:

„Наричам я „Дивата жена”, защото сами по себе си тези думи представляват llamar o tocar a la puerta – приказното почукване на вратата на дълбокото женско психе. Llamar o tocar a la puerta буквално означава „да свириш на точно определен инструмент, за да отвориш вратата”. От каквато и култура да е повлияна, жената инстинктивно разбира думите „дива” и „жена”.

Когато жените чуват тези думи, в душата им се разбужда древен спомен – споменът за нашето абсолютно, безспорно и неотменно родство с дивата женственост, връзка, която пренебрежението може да е направило ефимерна, която прекаленото опитомяване може да е заровило дълбоко, която обществото може да е поставило извън закона или която вече никой да не проумява. Може да сме забравили нейните имена, може да не отговаряме на зова и, ала дълбоко в себе си ние я познаваме, копнеем за нея, съзнаваме, че взаимно си принадлежим.

Ние сме родени тъкмо от тази фундаментална, стихийна и принципна връзка, от нея произтича същността ни. Архетипът на Дивата жена плътно обгъща алфа-матрилинейното (по майчина линия) същество. Понякога долавяме присъствието и, макар и само за миг, и ни се иска това да продължи. Някои жени усещат „вкуса на дивото” по време на бременност, докато кърмят и отглеждат децата си, докато се грижат за любимия си.

Нейното присъствие се възприема и зрително. Самата аз съм я усещала, докато се любувам на вълшебния залез в гората. Чувствала съм как се раздвижва у мен, когато привечер рибарите се прибираха от езерото със запалени фенери или когато гледах пръстчетата на крачетата на моето бебе, наредени като зърна на сладка царевица. Ние я виждаме там, където я виждаме, с други думи – навсякъде.

Тя идва при нас и със звуците, с музиката, която вибрира в гърдите и пали сърцето, с барабана, свирката, вика и плача. Идва с писаното слово, с изречената дума – понякога само една дума, изречение, стихотворение или разказ ни карат да си спомним, поне за миг, за какво съществуване сме създадени и къде е истинския ни дом.”

Намерх тази книга в момент, в който се бях запалила да чета Юнг, а си мислех, че нещо малко не му достига. Установих, че това, което не му достига е, че е мъж. :)))

Ако щете ми вярвайте, но в главата ми витаеше неясна мисъл, че би било страхотно да намеря жена, последователка на Юнг, при която да прочета за нещата, които Юнг е нямало как да знае от собствен опит, независимо от множеството наблюдения на жени, просто, защото не е жена.

Да кажем, че се случи едно от онези синхронни събития, за които самият той говори.

Но това, което ме впечатли най-силно в Клариса Естес, беше не факта, че е психоаналитичка от школата на Юнг, а това, че е cantadora.

Самата аз винаги съм имала интерес към стари приказки, митове и легенди и винаги съм мислила, че зад простите случки, разказвани в тях, се крие по-дълбок смисъл. Нещо в мен винаги е знаело, че е така и сега си намерих доказателства ... за мен си.

Клариса Естес преразказва в книгата си множество приказки, някои от които бях чувала, други – не. Вече преписах и пуснах тук „Жената-скелет”, която беше една от най-интересните, а освен нея има преразказани приказките за „Синята брада”, „Куклата в нейния джоб: Василиса премъдра”, „Грозното патенце”, „Червените обувки”, „Малката кибритопродавачка” и „Лунният мечок”.

Ето какво казва Клариса за приказките:

„Историите са лекарства. Откакто ми разказаха първата, те продължават да ме увличат. И притежават огромна сила – не изискват да правим нищо друго освен да ги слушаме. В тях се крият средствата за въстановяване на изгубената психична енергия. Историите пораждат вълнението, тъгата, въпросите, копнежите и разбирането, които спонтанно изкарват на повърхността архетипа, в този случай – Дивата жена.

Историите са пълни с напътствия, които ни помагат в житейските трудности. Историите ни позволяват да осъзнаем потребността от това да разкрием дълбоко заровения архетип и ни показват начините да го сторим.

....

В душата си обаче аз подхождам към историите като cantadora, пазителка на древните предания. Произхождам от стар род на разказвачи: mesemondok – унгарски старици, които разказват, докато седят на дървени столове с джобни книжлета в скута, с леко разтворени колене, с поли, докосващи земята, или докато извиват врата на пилето ... и cuentistas – латиноамерикански старици със здрава гръд и широки хълбоци, които разказват истории в стил ranchera (скотовъдски). За нас историята е лекарство, което подсилва и изцерява както индивида, така и обществото.”

 

Ех, как да не се влюбиш? :)

 

чела ли си приказките на Ева Луна? :)

не, не съм чела, но щом я споменаваш ... ще видя дали мога да намеря някъде нещо :)

"Самата аз винаги съм имала интерес към стари приказки, митове и легенди и винаги съм мислила, че зад простите случки, разказвани в тях, се крие по-дълбок смисъл. Нещо в мен винаги е знаело, че е така и сега си намерих доказателства ... за мен си."

чудесна си!

Llamar o tocar a la puerta буквално означава „да свириш на точно определен инструмент, за да отвориш вратата”. От каквато и култура да е повлияна, жената инстинктивно разбира думите „дива” и „жена”.

И съм напълно съгласна с теб - има значение това, че е написана от жена. Не искам да кажа, че мъжете не разбират, напротив. досегашният ми опит говори друго, че дори (колкото и да е изненадващо!) мъжът ми понякога ме разбира по-добре от всичките ми женски познати и приятелки (с изключение на майка ми). Но просто има някои територии, дълбоки езера и тъмни, ароматни (но не безопасни :-) гори в женската психика, достъпни само за жена-психоаналитик. За една cantadora - разказвачка. Да ти разкаже и обясни какво се случва в тези тъмни дебри. И това е Клариса. Скоро мисля също да пиша за нея в блог-а си, позволяваш ли ми да сложа връзка към твоя блог?
Успех и дано не те напуска вдъхновението! Толкова малко има вече с вдъхновение...

Не видях къде да напиша името си, а реших, че все пак е възпитано да се представя: аз съм Дени, блогът ми: http://deni1978.wordpress.com/ :)