„Целуни славата или умри, докато се домогваш до нея. Поражението е смърт; победата е живот. Борбата решава победата и определя победителя. Колко пъти си плакал от гняв и болка? Колко пъти си губил паметта, гласа и здравия си разум от изтощение? И колко пъти в подобно състояние си възкликвал, усмихвайки се широко: „Последен етап! Още два часа! Давай, напред и нагоре! Болката е само в главата ти. Овладей я, разруши я, елиминирай я и продължавай напред. Накарай съперниците си да страдат. Унищожи ги“. Аз съм себичен човек. Спортът е себичен, защото трябва да си себичен, за да можеш да се бориш, докато страдаш, да обичаш самотата и ада. Спираш, кашляш, студено ти е, не си усещаш краката, лошо ти е, повръщаш, боли те глава, порязваш се, кървиш… Можеш ли да си представиш нещо по-хубаво?“
„Аз съм себичен човек“! Истината, която преоткривам за себе си в средата на живота си и която безусловно ме прави щастлива.
20-тина години от живота ми минаха в опити да направя щастливи хората около мен, за да съм щастлива и аз. Не казвам, че не бях щастлива, докато отглеждах детето си и бях забравила напълно себе си, подчинявайки ритъма на живот и нуждите си на неговият ритъм на живот и нужди. Бях щастлива в немалък период от време. Но с отрастването на детето, отделянето му от мен и превръщането му в почти оформен, самостоятелен човек, останах отново сама и започнах да търся щастието в себе си.
Започнах да се питам какво ми се прави най-много и да го правя. Не предполагах, че този експеримент ще ме доведе до тичането. Знаех, че ще ме доведе до планината, но явно не съм знаела нищо за този сравнително нов спорт - тичането из баири.
И ето ме на почти половината от 100 години, юрнала се из планините да покорявам разстояния и височини. Вглъбена в себе се, почти самодостатъчна, и гледайки на мъжете само като на колеги маратонци и братя по оръжие (оръжието са щеките, да речем).
Миналият уикенд завърших успешно първият си ултрамаратон. Вярно, най-малкият ултрамаратон - 52,8 км, но все пак ултра. И важното е, че не ми представляваше почти никаква трудност, ако не броим шепите камъчета в маратонките на финалната отсечка.
И бях щастлива, но не чак дотам, защото усещах, че едва съм излязла от зоната си на комфорт. Покоряването на Ботев в началото на юни ми донесе повече щастие, защото бях много по-неподготвена и последните метри бяха неистово мъчение. Но колкото по-неистово мъчението, толкова по-голямо щастието като свърши.
И, естествено, сега съм обърнала очи към следващото предизвикателство: Пирин Ултра 66 км.
Още повече, че един от братята ми по оръжие заяви, че съм нямала шанс да го мина в контролното време от 16 часа.
Просто нямаше по-добър начин да ме мотивира допълнително. След като направих една сметка, че за 3 месеца от началото на юни съм направила над 23 000 м денивелация, реших за себе си, че съм достатъчно подготвена.
Разбира се, всякакви изненади са възможни, затова остава само да потренирам здраво в оставащия месец и след това да стискам палци. Не само за да вкуся от сладката победа над себе си, но и за да натрия носа на колегата. :)
23.08.2018 17:16
Той ми сподели този урок, около христовата възраст, когато вече бе открил, че здравето не е сила или скорост, а хармонична личност.
На 42 или повече години да гониш спортни постижения не е екстравагантно или изтощително, а самоубийствено. Да спортуваш за здраве, за настроение и за себе си е съвсем друго нещо – разликата между това и пренавиването може да бъде малка или голяма, но винаги е съществена.
Поздрави!