Ей това са трите хобита, на които смятам да се отдам през остатъка от живота си.

Предвид, че само скитането изисква някакви средства, а снимането и писането – не, ако съм жива и здрава, смятам, че този план е напълно осъществим. Разбира се, стига да не почне да пречи на двете ми основни занимания – работата и отглеждането на прекрасната ми дъщеря, която временно е ужасен тийнейджър.

След като не мога да направя нищо по въпроса с нейното основно хоби в момента – да прекарва колкото е възможно повече време с ужасния и приятел, поне да извлека полза от него и от факта, че за момента въобще не и прави впечатление дали ще ме вижда през уикендите или не .... даже предпочита по-скоро да е не.

И в изпълнение на плана за хобитата и отдаване на първоначалния ентусиазъм от откриването на трекинга, през изминалия уикенд обикалях из Огражден – и македонска, и българска част.

Планът беше да се изкачим на най-високият връх – Огражденец, да се върнем да спим в село Яворница и в неделя да изкачим най-високия връх в българската част – Голак или Билска чука.

Имах особен интерес от този трекинг, защото щеше да е по земите на дедите ми. Мама е от този край и тъй като в нейния род безцелното скитане из горите не е било никога застъпено като основно занимание, само веднъж бях ходила с един вуйчо до някакво място в Огражден, където се предполагаше, че  е била къщата на дядо ми и това е.

Първият ден минахме границата на Станке Лисичково и се добрахме успешно до началната точка, където оставихме буса и поехме по широк черен път. Когато набрахме височина, иззад дърветата започна да се вижда Пирин и нали беше чудесен безоблачен ден, гледката беше красива и екзотична, защото никой не беше гледал Пирин от този ракурс.

Срещнахме едни дървари само, които влачеха трупи с трактори. Нямаше следи от други туристи. Мисля, че не само за този ден, но и за дълъг период от време бяхме единствените изкачващи този връх и тази мисъл беше приятна, защото е страхотно да правиш неща, които малко хора правят.

Без много усилия, минавайки по килим от лилави минзухари и някакви сини цветя и само тук там преспи сняг, в шеги и закачки и опити да се поопознаем, се добрахме до върха.

Снимки, похапване, ракийка – за ракиения отбор, че повечето все са май непиющи  ... или поне не по обедно време .... и  айде обратно.

От върха се видя и някаква част от Беласица, но после като започнахме да слизаме от Огражден цялата планина изникна пред нас и беше впечатляваща.

Долината между двете планини също ни направи силно впечатление с множеството парници, разпръснати из нея и избуялата пролет. Нарекохме я „найлоновата долина”, но факта е,  че хората работят и това личи по китните селца, през които минахме. От наша страна не са такива.

Отидохме да видим Смоларския водопад и след това през Златарево се отправихме към село Яворница.

Вечерта беше забележителна. Вкусни гозби и още по-вкусна ракийка, а домакинята от словоохотлива по-словоохотлива. Жалко, че трябваше да лягаме, че на сутринта рано трябваше да ставаме за да изкачим още един връх.