Не, не съм от групата на апокалиптиците, заети с тъмни краски да рисуват упадъка на бизнеса и на целия човешки род, породен от новите, високи технологии, от уседналия начин на живот и от химикалите в продуктите. Не желая подобно бъдеще за децата си и затова не го предричам.

Вярата и надеждата ми са във супергероите. Не, не Супермен и Батман или капитан Америка, железния или зеления човек. Супергероите от ежедневието, които си вършат работата добре и управляват силата, която е в нас и благодарение на която развитието побеждава разпада или по-просто казано: доброто побеждава злото.

Преди се забавлявах да гадая собственото си бъдеще, но откакто това бъдеще стана факт, не ми остава друго освен да се опитам да гадая бъдещето на детето си.

Не искам да мисля много за факта, че по някакъв начин аз поставям основите на това бъдеще, защото тази мисъл леко ме плаши. Не искам да мисля много и за факта, че в момента детето е в период на преход към възрастен човек, който е изключително дразнещ за мен и в който лесно бих могла да се плъзна по плоскостта на апокалиптиците и да и предвещая апокалиптично бъдеще.

Не, че и не го правя, но е повече с възпитателен характер. Казвам и например, че ако не завърши висше образование, ще трябва да виси по цял ден в някой магазин, за да продава на кифли парцалки или да става в 2 през нощта, за да меси баници за дебелаци.

Спестявам и единствено картината как бърка боб на печката, докато децата крещят в съседната стая, а мъжът и (голямата и любов в момента) се прибира леко подпийнал от работа и я пляска по задника.

Знам, че тази картина е малко прашасала и остаряла, вероятно защото е моята картина на романтика, обърнала се на ад, но просто не знам какво е ада за младите, а вероятно и те още не знаят. В смисъл, личния ад за всеки, че то общ няма.  

Иначе, почти нищо не съм правила по въпроса с възпитанието и. Оставям я да се нагледа и наслуша на живота навън и на живота вкъщи и сама да си прави изводите.

Като беше малка, разбира се, живота и се ръководеше изключително от моите прищевки и разбирания къде трябва да ходи и какво трябва да прави. Само в изключително редки случаи съм и казвала кое е правилно и кое грешно. Сега вече я смятам за „възрастен” човек, които само е наивен и глупав. Няма лек срещу наивитета и глупостта, освен времето и опита.

Наистина ми е любопитно как ще е развие тя и докъде ще стигне. Никога не съм и пожелавала да е изключително умна, защото знаех колко ще страда от това. Исках да е оправна и засега се случва точно това, което си пожелах.

Имам вече някакво усещане и за бъдещето и. Бъдещето, което аз и пожелавам. Никога не съм искала да и определям бъдещето, искала съм заедно да открием сферата, която я интересува и да се насочим натам, за да и е приятно да прави това, което ще прави като възрастен човек. Но в момента сферата е един хлапак и аз доста трябва да стискам зъби, за да не закрещя по този повод.

Но трябва да го преодолея и дори да се примиря, ако тя не намери въпросната сфера за себе си. В крайна сметка, човек вероятно може да води щастлив живот и като счетоводител с подходящата нагласа и подходящите хобита.

Едиственото което искам истински е тя да е от супергероите, които работят с удоволствие и правят нещата да се случват. Защото другите – мрънкачите и мързелите, нямат и един щастлив миг в живота си.