Интересно, дали в живота на всеки човек има един лайтмотив, една, две главни теми или по-точно черти на характера или особености, които хем са уникални и строго специфични за него, хем са неговата благословия, хем са неговото проклятие.

Що се отнася до хората с особености и характер, разбира се.

От една страна има логика, това, което те издига най-много да може да те срине най-лесно. И, разбира се, ако имаш някакви цели и висши идеали, които да преследваш, да пренебрегваш доста неща, които не те интересуват толкова, но липсата на интерес към които в крайна сметка да ти изиграе лоша шега.

От друга, има вероятност любовта ми към обобщаване, търсене на логика и решаване на уравнения да е моето проклятие.

И все пак, дори в живота на най-сложните личности мисля, че има няколко основи теми, които ги вълнуват и които определят какво ще им се случи.

За по-ограничените хора е ясно, че живота им минава по няколко основни омагьосани кръга, които те тъпчат до обезумяване.

Докато по-сложните, макар и да имат доста по-широк кръгозор, по причини скрити най-вероятно в детството и в семейството, също вървят по едни кръгове или може би спирали, но го правят много по-съзнателно и дълбаят много по-надълбоко.

На мен ми е интересно дали мога да определя кои са тези кръгове, защо са се появили и докъде могат да доведат.

Обичам да срещам нови хора, колкото и рядко да ми се случва напоследък, и да ги анализирам. Обичам да наблюдавам и хората около мен, за да видя доколко прогнозите ми се сбъдват.

Изобщо обичам да опознавам хората в дълбочина и да откривам зъбните колелца, които ги движат.

Тесният диапазон от хора, които срещам се компенсира от хората, за които чета. Защото любимите ми писатели са хора, които пишат предимно за себе си.

И разбира се, колкото по-сложна е една личност, толкова по-интересна е. Макар и интересното да се оказва често такова, което не бих си пожелала да имам наблизо в реалния живот.

В момента чета отново Филип Рот, който доста ме радва, но миналия уикенд почти успях да прочета една книга на Брет Йистън Елис, който не ме зарадва толкова.

Глупакът Бегбеде го е сложил на първо място в класацията на най-любимите му книги с „Американски психар”, която признавам си, не съм чела. А и филма не съм гледала, защото по принцип не бих гледала филм с такова заглавие, освен ако някой не ми го препоръча горещо.

Взех си „Лунен парк”, просто за да е друга книга, не най-популярната, като си мислех, че тя ще ми създаде по-точно впечатление, още повече, че е полуавтобиорафична (такива ги обичам).

Е, не мога да си изкривя душата и да кажа, че човекът не може да пише. Може, и е брутално откровен, което е явление, достойно за уважение, но светът, който описва, този, в който живее и твори ми вдъхва само ужас. Това е един свят на страх, на стрес, на празнота, върховен егоизъм и самота. Дори това да не е неговия истински свят, а да е само светът, който вижда около себе си, пак е ужасно.

Брет описва светът на човек, който не способен да обича нищо в младежките си години, а в по-напредналата си възраст се опитва да установи връзка с първоначално изоставения си син.

Другата особеност е, че в младежките си години той неочаквано забогатява и става известен, т.е. има всичко и естествено възможността да имаш всичко довежда до сриване в нищото – алкохол, наркотици и загуба на всякакъв контрол върху живота си.

Като антипод на този живот обаче, на по-късен етап в живота си, той описва и живота на средния (разбирай добре финансово осигурен) американец от предградията и парадокса е, че този живот е не по-малко ужасен, поне според неговите думи.

Защото средния американец не само, че се тъпче със всякакви лекарства против стрес, за да спи, за да е буден, и т.н, ами тъпче с лекарства и децата си -  срещу хиперактивност, за съсредоточаване на вниманието, за успокояване и т.н. И прекарва по-голяма част от живота си да измисля бъдещето на тези деца, да се хвали с постиженията им и изобщо да търси всякакви начини да ги манипулира „правилно”.

Е, честно казано, аз бях потресена. Едно от нещата, които най-много ме ужасяват е пиенето на лекарства за щяло и нещяло и ако мога да го приема за възрастните, които сами взимат решения за живота си, да се дават на деца, които не са откровено физически болни, ми се вижда върховно кощунство. Другото, което ужасно мразя е манипулирането.

Не дочетох книгата на Брет, защото в нея оживяваха някакви чудовища от детството му и реалността така се оплете с фантазиите и страховете му, че ми писна тотално.

После благодарих на Господ, че съм се родила и останала в бедната България, в семейство на хора, които се обичат и уважават, пък макар и да не са с чак толкова широки кръгозори.

споделям - далеч от лекарства, манипулация и омраза

Само благодарността е достойна молитва.

Още преди15 и повече години, статистиката сочеше, че над 80% от американците са на антидепресанти.
Познайте, какво ми се случваше, когато цитирах тези факти :)))

Радвам се, че е дошло време това да се признава съвсем открито.

Колкото до анализа на познати и непознати - да Ви е хрумвало, че малко хора копнеят да бъдат наблюдавани като опитни мишлета и да бъдат обобщавани и квалифицирани, без основателна причина? Всички са луднали по психологията и аз знам за една доста елементарна личност, която си реже шаблони от книги по психология и се опитва съвсем сериозно да натиква в тези шаблони разни живи хора. Наблюдават се плачевни резултати.

Егото, егото! Без висок морал, познаване на определени природни закони и Любов (не тази, между мъж и жена), то може да направи големи бели. :)))