Заблуждавам ги, че съм една от тях, защото е лесно да се заблуждават. Непосилно им е да излязат от рамките на собствените си разбирания за света и да обуят обувките на другия. Затова е лесно да ги убедиш, че си като тях, само дето леко влачиш крилото. Но влаченето на крилото е простимо .... Ако знаеха за колко глупави ги мисля всъщност, щяха да ме убият.
Но те не са особено виновни и аз от своя страна им прощавам невежеството и посредствеността. Не, че имам друг избор.
Ако си позволявах да се замисля върху факта обаче, че нямам и един различномислещ на разположение, ако не да ми е приятел, то поне от време на време събеседник, щях и аз да стана нещастна като тях. Вместо това имам блог, в който мога да събеседвам със себе си и да формулирам идеи, които иначе на глас няма как да изрека.
Навремето се заблуждавах, че някъде там в другите градове има други хора. След няколко експеримента и едно единствено изключение разбрах, че не е така.
А, дали нямаше да е много лесно иначе?
Другото, което наблюдавам, докато експериментирам със себе си, е въпиющата ми нужда от досег с природата. Ако живеех на място, където този досег с природата ми е ограничен, нямаше да съм щастлива. Това може да е единствената причина, поради която упорито оставам да живея в родния си град, който е населяван от студени и груби хора, но пък е на прекрасно място. А в момента, апартамента ми е ситуиран така, че за 5 минути мога да се завра в гората.
Явно броденето из гори и планини ми е по-важно от събеседването с хора. Явно, първичното в мен говори на по-висок глас от културното.
Ако на 20 години ме очароваше образът на Джим Морисън, изигран от Вал Килмър и бях безкрайно щастлива, когато гаджето ми тогава ми подари плакат, на който Морисън е с ужасно разширени зеници, то в средата на 40-те ми години се прехласвам по образа на Тарзан, изигран от Александър Скарсгард.
Инфантилно – ще рече някой. Но, простете ми, че днес предпочитам израсналия в джунглата, див, свободен, справедлив и прагматичен Тарзан, пред пеещият и пишещият стихове под въздействие на наркотици Джим, който се е мислил за свободен, но умря от свръхдоза във ваната на 27.
Не, че не обичам Доорс, и не смятам Джим за гениален. Но предпочитам да съм Джейн на Тарзан и да живея сред индианците, пардон – банту.
Само че, живея сред постапокалиптичен, постсоциалистически пейзаж на души, които не искат да гледат напред, а обърнати назад, към светлото минало, което обещаваше светло комунистическо бъдеще, едва едва кретат заднешком напред и не виждат красотата на свободата, в която живеят или в която биха могли да живеят, ако не бяха такива задръстени, самоограничени задници.
**** Само за информация: Между образите на Джим и Тарзан, най-любим ми беше и вероятно ще остане този на Джеси, изигран от Итън Хоук в трилогията на Ричард Линклейтър: "Преди изгрев", Преди залез", "Преди полунощ".
Само че, в наше село няма хора като Джеси, докато някой Тарзан може и да се намери. :)
Признаването на Македония - безпристраст...
Те си искат „социализма” – с убийствата,...