Обяд е. Черпя се с най-новия си любим сладолед по случай рождения ден на приятел и отдъхвам след неравностойна битка с тийнейджър. След като сме били половин ден заедно ни трябват около два дни да си починем една от друга.
Понякога не съм сигурна, че ще го доживеем края на тоя пубертет. Хем от една страна е по-добре да не сме много много заедно, хем трябва да наблюдавам по-отблизо процесите, че ако я оставя съвсем сама и по улиците .....
Ето, днес я заведох за половин ден на село и се скарахме десетина пъти. Като се почне от 8:30 часа, когато се опитах да я събудя с нежни думи и аромат на пирожки със сирене, а тя се дърпаше. Малко след това ми заяви, че няма да ходи на село, защото не и се ходело.
Аз обаче, като никога бях подготвена с програма за деня от вчера и бях твърдо решена да я следвам. След като вчера бях подразбрала от едно птиче, че в компанията на тийнейджърката има наркомани, бях решила да започнем деня с посещение на гробищата. Не само до този на тате и на нейния баща, но и до един съвсем пресен на поредния приятел на баща и. Подготвила си бях и реч относно приятелите с които се движи, гените и дължината и качеството на живот, които би искала да има.
Успях да я изработя да отидем и на гробища, и на село. Последното ми костваше известно количество нерви, но като я видях да копае и да разговаря спокойно с фамилията бях удоволетворена.
За съжаление и аз много рядко ходех напоследък на село, но този път се запитах дали наистина не си струва да дадем някой лев на чичо ми и да се почувствам собственик на половин селска къща един ден.
Вярно, че селото е запустяло, природата завзема все по-големи територии от него и някогашният асфалтов път постепенно се връща в първоначалното си състояние на черен такъв, но къщата си е къща. В града живеем с тийнейджърката в гарсониера и тя ни става все по-тясна и по-тясна, а в хубаво време даже и аз смятам, че е грях да се стои в нея. И колкото и да се сърдя на дядо ми, че бутна старата къща, за да строи нова, в която тогава си мислех, че никой няма да живее, явно идва деня, в който да призная, че е бил прав. Ако я приема тази къща и започна да я ползвам за вила засега, а някой ден защо не и за къща за живеене, някак всички усилия на дядо ми и на баща ми няма да са отишли напразно. Въпреки комунизма, въпреки демокрацията, въпреки запустяването на селото и въпреки моето първоначално отричане на смисъла.
Във фейсбук наскоро се появи и започна да придобива голяма популярност инициативата „Имот под наем без наем“.
Днес някой беше шернал следния линк:
https://www.youtube.com/watch?v=rLDRQ6QwuLM
Следя и едни млади хора, които са се отказали от живота в големия в град и са се заселили в Ардино:
Възможно е да се заблуждавам, но имам чувството, че назрява един нов поглед към селото и селския начин на живот. Не само, че виждам българи, които започват да се връщат от измикярска работа в чужбина, но виждам и българи, които започват да се връщат на село.
На Гергьовден бях на имен ден на приятел от село и бях изумена от огромната триетажна къща, в която живее. Собствена къща на три етажа е огромно богатство. Само човек, който не е живял под наем и с осем души в един апартамент няма да го разбере. А, я се опитай да построиш къща сега с някаква средна работна заплата, та дори и да е на село. И три работни заплати няма да ти стигнат, ако не работиш в IT сферата.
Като си помисли човек колко такива богатства пустеят и се рушат по селата. И колко погубени възможности за свободен и спокоен живот ....
КРАЯТ НА БЪЛГАРСКОТО СЕЛСКО СТОПАНСТВО
10 БОЙНИ САМОЛЕТА ПАЗЕЛИ В БИВШО ТКЗС
Нашите къщи се рушат, оставили сме ги отворени, за да не чупят врати и прозорци.
Убедена съм, че има хора, за които градския живот не е особено привлекателен. Аз не можах /в смисъл не исках/ да остана в София след следването, а за чужбина не съм си и мислила и все още не съжалявам въпреки всичко.
