Великден е!
Не го чувствам като кой знае какъв празник и "Христос Воскресе!" И "Воистина Возкресе!" по изключение се отронват от устата ми, без да вярвам в това, която казвам. Като някаква "абракадабра", без да очаквам да се случи чудо.
Върхът на сладоледа е, че в петък за пръв път в живота си се провирах и под масата в църквата.
Нямаше да го направя, защото се чувствах отчайващо фалшива, но мама едва ли не ми скръцна със зъби и аз само мир да е, го направих.
Любопитно е, че мама разви тази религиозност на тези години, но ... предполагам, че е от гена на баба.
Аз съм повече от гена на тате и баба ми по негова линия. Баба беше комунистка (май), а няма да забравя как тате беше кум и не знаеше как да се кръсти, та се наложи да го учат преди церемонията. Аз теоретично знам как да се кръстя, но никога не съм вярвала в кръстенето и то ми се отдава с огромни затруднения. Изобщо всякакви религиозни практики и ритуали за мен са пълен фалш.
Но нали понякога правим разни неща, за да се слеем с тълпата, за да не предизвикваме излишен интерес и порицание. Не, че на мен ми пука за порицанието и интереса, но на мама, например, и пука, та ....
Не искам да говоря за вярата, защото тя е нещо твърде лично и не бива да се говори за нея по моите разбирания. Но що се отнася до религиозността - приемам, че съществува у хората и им носи някакво спокойствие и утеха, само че аз просто не съм от тези хора и ми е изключително трудно да повярвам, че хора около мойта възраст, отгледани в духа на диелектическия материализъм са прегърнали изведнъж вярата и имат нужда да ходят по църкви, да се врат под маси, да целуват кръстове и ръце на свещеници. Това с целуването ми се вижда направо отвратително..

И някак не мога да разбера цялата тази работа. С цялото проповядване на любов към ближния (кой по-точно ближен? мургавите комшии или мургавите емигранти или белезникавите, нагли англичани) и преклонение към една измислена суперсила отвъд моята сила .... да ме прощават искрено вярващите, ама просто не мога.
Пробвала съм се, иначе, не че не съм се пробвала. Чела съм и части от  Библията, палила съм свещи в църквата, даже съм се пречупвала и съм се кръстила, но просто не мога да повярвам в тези ритуали. И не мога да се отърва от мисълта, че моята положителна мисъл и намерение, върши по-голяма работа от молитвата към Бог.
Ужасно ли звуча? Не ми пука. Поне съм искрена.
И вярвам, че дори да има нещо отвъд, последното което му е нужно са нашите молитви и вярвания.
Виж, нашите дела, са друго нещо.

А ако трябваше да издигам нещо в култ - то щеше да е ... самостоятелното мислене.