Няма какво да се лъжа – спортът винаги е бил голяма скука за мен. И да го гледам и да го практикувам. Единственото, подобие на спорт, което ми понася добре е ходенето и то в планината.
Та големия проблем напоследък е как да се движа от време на време така, че да не умирам от скука. И да не е особено мъчително за мускулите ми също.
Около Коледа ходих един месец на фитнес, но ми доскуча. После не ходих никъде, но взех да се побърквам от постоянното седене пред компютъра и возене в колата. И сега се пробвам да тичам до съседното село и обратно. Първите няколко пъти, в които го правих бяха ОК. В петък снимах залеза с голямо удоволствие, а един път тичах и в дъжда.
Но, ето днес, например, беше голяма мъка. Не знам дали човек просто има такива дни, които не са му особено подходящи за физическа активност, или има дни, в които просто ужасно го мързи, но днес имах чувството, че всичките ми мускули крещят срещу мен: “ Ти луда ли си? Връщай с е обратно на дивана, веднага!“
Аз, разбира се, не се върнах, нали мазохизма е част от удоволствието!
Трябва да призная, че другата част от удоволствието е вятъра и дъжда. А напоследък и влагата и усещането за настъпващата пролет. Не съм сигурна, че много хора биха усетили тези неща като удоволствие, но за мен са.
Фактът, че се наемам сама да се изкача до Мальовица или до хижа Мусала ми говори не само, че нямам достатъчно приятели, но и че имам въпиюща нужда да съм навън, сред природата и да се движа. И дали има някой с мен, не само че няма значение, а на моменти е и предимство, защото хората винаги са ме уморявали.
E, другото предимство на ходенето в планината е възможността да направя някоя и друга снимка:
От Мальовица:
От Ястребец:
И от Мусаленска пътека:
