Черните ръце на вторника

са ме стиснали за гушата

и не мога да преглъщам,

... също като него.

Този път сатурновата не е дупка

а бездна, в която пристъпвам бавно,

за да е още по-гадно,

защото обичам да тичам.

А когато за миг забравя мъката

усещам скука, каквато

колкото и да е удивително

успявам да измисля

в тази Вселена уж пълна с чудеса.

А в реалността ...

Тери умира от Алцхаймер,

близките ми – от алкохол,

а аз се заклевам да се самоубия,

когато повече не може да се търпи ...

Ще кажа само:

„Сбогом и благодаря

за всичко, живот,

но не искам повече да те виждам!"