От няколко месеца съм шофьор. Формално от 25 години всъщност, но едва тази година сколасах да си купя кола и започнах да шофирам.
Така като се гледам, първо мислех, че малко трудно ще ми се отдаде шофирането, после си викам, „а, ама то проста работа“, но накрая, след някоя и друга драскотина супено гърне и счупен стоп се кротнах, видях си недостъците (твърде много газ, твърде резки спирачки, например) и се амбицирах да карам крайно внимателно, поне докато не натрупам няколкогодишна практика зад волана.
Обаче практика се трупа с практика и почти всеки уикенд се чудя накъде да хвана, хем обаче да не се охарча много, хем да практикувам. Този уикенд имаше Нощ на театрите в София и реших, че е крайно време да посетя представление на @лма @лтер, за да видя за какво става въпрос.
Но не ми се ходеше само за един театър, та включих в програмата филм и малък концерт. От програмата на кината избрах „Последния ловец на вещици“, заради фентъзито, ефектите и не на последно място Вин Дизел. Във филма обаче се оказа, че играе и Роуз Лесли, която беше много симпатична в ролята на Игрит в „Игра на тронове“.
Филма ставаше горе-долу, но любопитното беше, че я салона имаше десетина човека само. Е, вярно, че беше един месец след премиерата и в ранен следобяд, но все пак ...
Не вярвам и за другите филми да е имало много публика, че на „Спектър“ бат‘чеда каза, че два пъти ходил и двата пъти заспивал на средата, а аз снощи едва не заспах докато се опитвах да захапя по Нова „Игрите на глада - Сойка присмехулка 1 част“. Тази поредица ми се вижда доста тъпа.
След Арената бях планирала да идем за рождения ден на Ринг Мол, за да чуем някоя и друга звезда от X фактор и смело се насочих натам, без изобщо да знам накъде да карам. Подминах мола, но на следващото кръстовище успях да се завъртя и да стигна до него, а за невероятен мой късмет, следвайки колите пред мен успях и да се паркирам на паркинга на Икеята, че този на мола май е бил доста пълен, а не че и щях да го намеря.
Така наречените звезди на X фактор, не ме развълнуваха особено. То и колко може да те развълнува пеенето на кавъри на популярни песни, независимо колко хубав глас може да има някой. Друго си е авторски песни и доста повече жици. Даже и на детето не му беше особено интересно.
Следващата задача беше да се добера до паркинга пред леля, за да оставя колата и да стигнем с метрото до центъра, че с колата би ми било непосилно. Със съвсем леко отклонение в едно локално си намерих правилния път, паркирах се и се почувствах герой. Познавам няколко човека, дългогодишни шофьори, които отказват да шофират в София, а аз само след 4 месеца каране успях съвсем сама да посетя кино, мол и да се паркирам в Младост 4. Йей!!!
Когато петнадесетина минути преди обявени час обаче се явихме пред университета, какво да видим – поне сто човека опашка! Едва се набутахме малко по-напред да чакаме, а опашката продължи да нараства. Не можах да повярвам на очите си! Над сто човека, мнозинството съвсем млади хора висят на опашка, за да гледат представление на непрофесионален театър! Е, вярно, че е експериментален, но все пак ....
Аз отдавна исках да видя за какво става на въпрос и когато малко преди да влезем обявиха, че местата са почти заети и не всички ще могат да влязат, бях готова да падам на колене и да се моля с аргумента, че съм дошла чак от провинцията да ги гледам, но за щастие не се наложи. Влязохме и бяхме настанени на стъпалата на фронталния сектор, а тези които влязоха след нас бяха настанявани на възглавнички по пода.
Артистите и режисьора наистина направиха всичко необходимо да настанят максимален брой хора и когато представлението започна залата се пукаше по шевовета, а доста от желаещите просто останаха за следващото представление.
Не искам да говоря подробно за представлението, защото трябва да се види – ще кажа само, че актьорите не само играят, но и пишат, пеят, танцуват, и за капак импровизират и комуникират с публиката. Експерименталното на експерименталния театър очевидно им се получава, защото публиката реагираше страхотно, на мен лично ми задържаха интереса във всеки един миг, а детето, което беше с нагласата, че ще заспи на една скучна пиеса се забавлваше много.
Усещането е, че участваш в случването на нещо на сцена, която не е повдигната, а е на твоето ниво, само дето твоето ниво леко се покачва през цялото време на представлението и излизаш от театъра носейки се на сантиметри над земята, удоволетворен от това, което си видял, одухотворен и обнадежден, че все още има умни и красиви млади хора в тази скапана иначе държава и поради това започваш да си мислиш, че може би има надежда и за нея.
Сигурно има надежда и за мен като шофьор, щото благопулучно се прибрах след нощно шофиране по кофти път от София до нас. :)