Както се казва, редно е да направя сефтето на Либре Офис Райтъра на Убунтуто, на новия лаптоп.
Това лято съм с две сериозни нови придобивки. Една Опел Корса и един Дел. Докато първото го взех съвсем неочаквано, щото брат"четката реши да се премести да живее в Германия и щеше да продава колата така или иначе, второто го избирах много внимателно. Направих три консултации с независими специалисти и от необятния пазар на лаптопи сведох избора да един единствен – за парите, които си бях определила да дам, де, и предвид, че ще го ползвам изключително за писане, гледане на филми и интернет.
Взех си го нарочно с Убунту, за да не давам излишни пари, а и аз, и детето да имаме опит поне с две операционни системи. Засега съм доста доволна.
Проблемът с колата е, че взех много да се возя и сега се чудя къде да се разхождам след работа, за да поддържам тонуса и формата. То, тя, формата не знам дали изобщо вече ще мога да я поддържам, че въпреки че почти не ям хляб и месо, пак все се закръглям.
Та, търкаляйки се днес из улиците на града, си отварях широко очите, за да видя какво се случва и как живеят хората на тая жега и в тоя полумъртъв град.
Естествено, нищо не се случва и как и да живеят хората, това няма никакво значение за мен, защото за пореден път си казах, че каквото и да си говорим и да си въобразяваме от време на време – човек живее и умира сам.
Мен тази мисъл отдавна не ме дразни. Вместо да се тюхкам, съм се научила просто да избирам в кой от фантазните светове да се приютя вечер след работа или кой истински свят да избера, за да прекарам уикенда.
В множеството истински, паралелни светове имам, разбира се, компания, т.е. уж не съм сама, но твърдя, че човек е сам, защото никой не е като него и няма неговите уникални преживявания и от там няма как да се получи някакво пълно съпреживяване на каквото и да било и пълно разбиране на един човек от другия човек.
Разбира се, тази самота ни дава и пълната свобода да бъдем който искаме и да преживяваме каквото искаме.
Не, че много хора искат пълната свобода, но за който я иска, тя е на една ръка разстояние.
С годините започвам да чувствам все по-голяма свобода да бъда себе си и това е толкова красиво и успокоително, че напоследък съм заприличала на пълен дебил.
Обикалям града с колелото от време на време, или се разхождам, или бръмча с колата и слушам български естрадни песни от 70-те и си пея.
Толкова съм мъркаща и доволна от живота, че не ми се и пише. Цяло чудо е, че прочетох някоя и друга книга. В неделя прочетох 277 страници за един ден. Ей, машина съм!
Книгата беше забавна - „Докато гледахме Имението Даунтън“ на Уенди Уакс, но си беше чист чиклит. Преди това точно бях прочела „Влакът за Емаус“ на Теодора Димова и сравнението между двете авторки беше много интересно. Не, че Теодора Димова не е действително малко претенциозна и може би твърде религиозна за моя вкус.
То бива дълбочина, бива, но някои дълбочини просто отиват на повърхността от другата страна.
А аз като Оскар Уайлд обожавам простите удоволствия, които са последно убежище на сложните личности.
Една чаша вино, една хубава книга, разходка сред природата, среща с любимия .....
Хммм, като казах чаша с вино .....