Първата книга на Елиф Шафак, която прочетох беше „Дворецът на бълхите“. Като я взимах от библиотеката, библиотекарката ми каза, че това не била „от най-добрите и книги“. Аз като някой ми каже така много се нервирам и моментално се настройвам на противоположното, т.е. че книгата сигурно е добра.
Първите страници ми тръгнаха малко трудно и аз аха да се съглася с библиотекарката (нищо, че не бях чела още друго), когато книгата постепенно ме увлече и взе да ми става все по-интересна и по-интересна. Дочетох я с голямо удоволствие. Някои от образите в нея ще ми останат в съзнанието за дълго, а един от главните герои – боклукът, няма да забравя никога, заедно с описанието на пъстроцветния, шумен, мръсен, но изпълнен с живот Истанбул.
И, разбира се, след като това не било най-добрата и книга, реших, че трябва да прочета най-популярната, демек предполагаемо „най-добрата“ – „Любов“. Даже взех та си я купих, защото нямаше какво да правя миналия уикенд.
Както и подозирах, „Любов“ далеч не е по-добра от „Дворецът на бълхите“.
Не казвам, че е лоша книга – става горе-долу, особено, ако искаш да научиш нещо за суфизма, но в сравнение с „Дворецът на бълхите“ не е абсолютно нищо особено като литература.
И в двете книги има един и същ подход на разказване – от гледната точка на различни герои – някои главни, някои второстепенни и това е интересен подход, а предполагам и труден за постигане. Защото да влезеш в кожата на един герой, да изградиш един правдоподобен характер е едно, но да можеш да влезеш правдоподобно в кожата на десетки хора, да представиш различна гледна точка за едно и също събитие си е майсторство.
Та, не казвам, че Елиф Шафак не е майстор на словото, майстор е, и именно по тази причина е още по-разочароващо да видиш нещо, което не ти се връзва. „Любов“ според мен има един огромен проблем и той е историята на Ела и Азис. Е, тази история на мен не ми се връзва изобщо, ама изобщо. Звучи ми лигаво, неправдоподобно и е абсолютно клише.
Нито ми се вярва, че на 40 години някоя жена ще направи кардинален завой в разбиранията си, усещанията си и от там в начина си на живот – не, че сигурно не се случва, но е изключително рядко и е подковано с подходяща предистория – нито пък, че един истински свободен дух, авантюрист, суфи ще вземе да се влюби чрез писма в една средностатистическа американска домакия. Това пък е някакъв тотален абсурд.
Рядко ме е подразвало така нещо в историята, която ми разказва някой писател ... обикновено лесно се връзвам.
С две думи, в „Любов“ Елиф Шафак можеше да остави само историята на Руми и Шамс от Табриз. Виж, тази история не ме интересува колко правдоподобно звучи, не мога да преценя по никакъв начин, защото нито познавам времето, нито средата, в която се развива. Обаче тази история е приказка за любовта, на която се вързах. Даже, ако трябва да съм честна прословутите 40 правила за любовта ги четох под диагонал, защото в правила не вярвам, но останалата част от историята е хубава и е хубаво написана.
Интерпретирам за себе си тази история не като търсене на човек, с който да сравниш колко са ви големи чашите изпълнени с любов към всевишния, колкото като търсене на човек, с който да сравниш разбирането си за живота, което колкото по-дълбоко е, толкова по-радостно е и в крайна сметка е любов .... но нека не към всевишния, а просто към ... живота ... :)
