Диагнозата е на Георги Господинов и може да се намери тук: http://library.litclub.com/gospodinov/

Той е първият човек, когото срещам с психологичен проблем подобен на моя и  съм особено щастлива, че не само не съм единствена, а и някой се е опитал да даде име на проблема – патологична емпатия или емпатично-соматичен синдром.

Самият Господинов твърди, че е страдал от това заболяване в младостта си, а после с годините го е изгубил, но аз не му вярвам особено. Можеш да го подтиснеш, но не вярвам да можеш да го изгубиш. Или пък той е този късметлия ….

Аз сравнително успешно се боря, доста по-добре в последните години, като част от борбата е доста остра изолация от другите, а друга част е отглеждане и възпитаване на здравословен егоизъм.

Защото за един мъж не съм сигурна точно как е, но за жена подобен проблем е ужасно изпитание, особено ако добавим склонността да виждам най-хубавите черти у останалите. На младини си мислех, че просто много лесно се влюбвам. А то си е била чиста патология.

Правя някакви мизерни опити да използвам недостатъка и може би тук-там успявам, но е нищожно в сравнение с проблемите, които все още произтичат от него.

Да вземем, например, жените в моя живот. За мъже точно сега не ми се говори.

Имала съм в живота си една истинска приятелка за кратко, една за по-дълго, а сега нямам нито една. Насълзяват ми се очите докато го пиша това, защото като че ли за пръв път си давам истинска сметка за този проблем . И че нямам нито една.

Слава Богу детето расте, а и мама е до мен, но това е семейството.

Разбира се, в случая не е само до патологичната емпатия, а и до факта, че жени по вкуса ми далеч не се срещат под път и над път. Добре че са ми останали една, две и от епохата на раждането на блога. Но, забележете, виртуалното пространство е една естествена преграда за патологичното вживяване в проблемите на другите.

Разбира се, Георги Господинов го описва в малко по-остра форма – способността напълно да се „вселиш” във нещо друго – било човек, динозавър, риба, прилеп или Минотавър.

Аз просто се „вселявам” в човека до мен и „Аз” преставам да съществувам. Т.е. не смятам, че вселяването е големия проблем, а проблемът е изчезването на „Аз”-а. Не, че някои оптимисти не се стремят именно към това, но очевидно не знаят какво губят.

Във „Физика на тъгата” Г. Господинов цитира списание „Общество и кортекс”: „Изследователите вярват, че съзнателното култивиране на емпатия, включително чрез четенето на романи ще направи общуването далеч по-лесно и ще ни избави от бъдещи катаклизми в света.”

Боже, ако само четенето на романи можеше да ни избави от катаклизми, не знам как сме още на тази земя.

Но, не е това въпросът - въпросът е, че аз пак трябва да съм обратно на течението. Трябва да разкултивирам патологичната емпатия у себе си, вместо да култивирам такава. Щото е патологична, не за друго.

Иначе романът – „Физика на тъгата” (като я взимах се шегувах сама със себе си наум: "Авторът на "Химия на радостта" си е взел да прочете "Физика на тъгата") – ужасно ми харесва. Срам ме е да си призная, но все по-малко чета, а да попадна на такова бижу от български автор направо не е за вярване.

И то автор от моето поколение, който пише за нашето поколение. Винаги съм се чудила дали някой ще успее да предаде някак с точни думи едновременното раждане на личностите от нашето поколение и демокрацията. Прозата на вятъра на промяната, който отвя безгрижното ни социалистическо детство на село и довя мизерия и мафиоти, но и усещането за свобода и че всичко е възможно. Е, той е успял напълно.

Мечтая си и аз да успея някой ден. Ако не за друг, то поне за дъщеря ми и дай Боже внуците ми. Но едва ли ще е скоро като гледам планината от работа, която се струпва на хоризонта. Пък и възрастта ми е такава – една от най-активните в живота на човек. Трябва да се трудя здраво, а и обичам да се трудя здраво. Лежерното писане на мемоари може да почака.

Освен ако не е мрачен и дъждовен уикенд и няма какво друго да се прави, разбира се ….

 

Не съм мислила, че това може да бъде патология и все пак е за предпочитане пред стотиците други.И само почтени хора може би я притежават?Достоевски не е ли бил с подобна?
Поздрави.

Не се втелясвай, нищо ти няма, то ако човек не си изгуби Аза, когато се влюби, значи е само флирт, нищо друго. Много четеш и се обърква умът ти от тези езоторики.По-добр е да виждаш хубавото в хората, то не е много, преобладава лошото, много не могат и това да направят и все са намусени.

Че е за предпочитане, за предпочитане е! :) Но може да е доста натоварващо - човек обикновено само със собствените си проблеми трудно се справя, а какво остава за тези на другите.
А за Достоевски не знам. Със сигурност е имал силна емпатия, но не е било само това, според мен. Без да споменаваме гения ...

Поздрави!

Абе, аз не казвам чак, че нещо кой знае колко особено ми има. И езотерики не чета напоследък. Просто човек е хубаво да познава малките си .... или не чак толкова малки психологични проблеми :)

Емпатията е нещото което ни прави човеци. Не го губи. Иначе формулата е проста. От едната страна на кантара е света, а от другата - ти. Пази равновесието. Емпатията ти позволява да тежиш и пречи на света да олеква в своите лутания. Отпусни се, дишай, уважавая себе си, съчувствай и пази баланса на тези сили.Емпатията не е съчувствие на глупостта, а съчувствие на усилието.

Все пак тя ми позволява когато чета един роман, например, да се пренасям в неговия свят и да изживявам събитията в него с интензивност, близка до интензивността на изживяването на истински събития. Да не говорим и колко добре мога да разбирам хората и как това се отплаща в крайна сметка. Може би малко съм преувеличила негативите по-горе. Както и ти казваш номерът е да се пази баланса. :)