Този месец се обзаведох със собствен кабинет. И кабинета обзаведох … или по-точно шефа обзаведе за мен. Обаче аз си избирах цветовете и подредбата. Не, че имах кой знае какъв избор. За мебелите трябваше да избирам между синьо и сиво и зелено и сиво. Синьото ми се вижда студен цвят и в студения ни край само това ми липсва. Не, че зеленото не е студен, ама е …  по-зелен. И стената мислех да е съвсем светло зелена, ама един колега каза, че съвсем светлото щяло да избелее и да стане направо бяло и аз си избрах с два тона по-наситено зелено.

Докато боядисваха стените обаче за малко не съжалих. В първия момент зеленото беше толкова ярко зелено, че направо тЕпаше.  Викам си – идеята беше очите ми да се успокояват докато гледат в стените, а то май ще стане обратното.  Обаче всичко беше заради мокрото. Като поизсъхнаха стените, работата заспа. Получи се един почти напълно зелен кабинет, с тук-там малко сиво и черно. И малко тъмно зелено – там, където монтирах саксиите – едните, дето домъкнах от вкъщи и другите, дето приватизирах от предишното ми местообитание.

Добре се получи в крайна сметка. Но още по-добре е това, че съм сама.

То, не, че и преди не бях сама като си сложа капаците, но друго си е да съм наистина сама и да имам голямо лично пространство.

Разбира се, през голяма част от времето телефона ми звъни и често-често ми гостуват колеги по работа, но  ….. ако ми писне много, мога да ударя ключа и да спра да вдигам телефона.

Другата красота е, че започват да ме възприемат като някой от шефовете. Аз далеч не съм от тях, но само те май имат самостоятелни кабинети.

Истината е обаче, че мен не ме е грижа толкова как ме възприема този или онзи. Интересува ме да мога да си върша работата на спокойствие  - никой да не крещи до ухото ми или пък да ме занимава с личновизми и битовизма. Интересува ме  да имам лично пространство и когато е необходимо, хората да ме слушат, защото имам някакъв авторитет.

Само аз си знам колко време, нерви и усилия ми е струвало всичко това обаче. И най-вече търпение. А търпението не е най-силната ми страна и затова победата е още по-сладка.

А в някакъв аспект е някак повече, отколкото съм очаквала. Вярно е, че има моменти, в които ми писва от нещо и започвам да си мечтая за … по-добър живот, за по-добра работа или нещо друго, но в такива моменти точно не получавам нищо.  Едва, когато съм сравнително доволна от живота и нищо не искам от него, най-неочаквано нещо ми се дава.

Не, не е някакъв подарък от някой. Напротив, обикновено е нещо, което съм заслужила с труд и способности, но просто не съм очаквала да получа, защото в нашия живот тук, често си мислим, че човек не получава според способностите си, а според други едни някакви неща. Но това не е съвсем вярно …. или аз поне за себе си съм го направила да не е вярно :)

Ето и един ъгъл от въпросното ... зелено :)

Ех, ако знаеш колко добре те разбирам. Последните две години паботих с една колежка, която ме заливаше с битовизмите си, въпреки нежеланието ми да ги слушам. Телефонните й разговори нямаха край и трудно се концентрирах в работата си, но това не я спираше. Не й говорех със седмици, но тя си намираше утеха с колежки от други стаи, бърборани като нея. Направо луд да станеш, добре че се махнах от там. Поздрави!!

Поздрави и от мен! :)