Седя си аз на терасата и в едното ухо ми пее Бари Уайт (ей, добре, че беше Али Макбийл, да та чуя за него), а в другото - една резачка.

Можех да си пусна резачки и в първото, за повече хармония, ама днес не е това настроението …

Та седя си аз по средата, между Бари и резачката, и изучавам Ницше. Отварям напосоки от „Веселата наука” и чета весели неща, защото ми е … весело. Не, че има поводи за веселие - джобовете ми празни, гаджето не се обажда, една тъмна неизвестност се кълби към октомври …. но пък, от друга страна, как да отговориш на несгодите, освен със … смях? И доза философия …

Ето какво любопитно съвпадение се получи днес:

Прибирам се от работа, натоварена с доста багаж и отминавам нарочно супера, за да мога да се върна след това да пазарувам на спокойствие. Не, че ще пазарувам кой знае какво – просто използвам повода да се разходя. Имам нужда да изляза с ръце в джобовете и без да бързам, да остана насаме със себе си дори и за няколкото минутки, докато се придвижвам до магазина и обратно.  Да не мисля за нищо, да се наслаждавам на все още силните слънчеви лъчи и малко предварително да потъгувам за есента - все едно, че вече е зима. Аз така правя понякога – изживявам някои емоции предварително, да не би случайно, когато дойде моментът за изживяването им да се разсея и да ги пропусна.

И след кратката разходка и пазаруване, когато решавам да почета Ницше, слушайки Бари Уайт, вижте на какъв пасаж попадам още на втората страница, която отварям:

„Архитектура на познаващите – Необходимо е веднъж и то вероятно скоро да осъзнаем, какво преди всичко липсва на нашите големи градове: тихи и обширни, просторни места за размисъл, високи, дълги колонади за лошо или прекалено слънчево време, докъдето не стига шумът на колите или глашатаите и където по-изтънченото благоприличие би забранило дори на духовниците да се молят на висок глас; постройки и паркове, изразяващи като цялост възвишения характер на самовглъбяването и уединението. Отмина времето, когато църквата притежаваше монопола за размишления, когато vita contemplativa (съзерцателния живот) трябваше да бъде непременно първо vita religiosa (религиозен живот). Всичко построено от църквата изразява тази мисъл. Не знам, как бихме могли да се задоволим с нейните постройки, дори да изгубеха църковното си предназначение. Като божи домове и разкошни пристани на несветско общуване тези постройки говорят на един твърде патетичен и пристрастен език, за да можем, ние безбожните, да се вглъбяваме там в свои мисли. Искаме да се претворим в камъни и растения, искаме да се разхождаме в самите себе си, когато бродим из тези зали и градини”

 

И на мен ми се е случвало точно когато реша да се самовглъбя в себе си, някаква натрапчива ,,резачка'' настойчиво да се намеси, сякаш нарочно да реши да ме спасява от самия мене си. Добре, че тук спокойният Бари Уайт и веселият Ницше са взели нещата в свои ръце, ха-ха!
,,изживявам някои емоции предварително...'' - това наистина много ме развесели!
Поздрави!

Сега се замислям и за това, че изписаният текст по-горе пък е "складирана" емоция. Ако някой ден /колкото и малко вероятно да е/ реша да се върна към днешния ден и да си припомня как съм се чувствала - текста ще го направи - ще ме върне към днешната емоция :)
Поздрави и на теб! Радвам се, че съм те развеселила :)

Станало е прекрасно есе.. Емоцията е кристална... може да Ви звучи клиширано, но за мен си беше прекрасно преживяване... Благодаря Ви.

Радвам се, че Ви хареса! :)