40 години плуване в розови облачета стигат! Някой ще каже, че съм доста закъсняла, но дълго време си обичах обратното състояние ... не знам как му се вика „ловър“ или ... „любител“.
Аз, разбира се, няма да изневеря съвсем на себе си и обичането и ще продължа да си обичам ... разни неща, но сега вече ще си мразя на воля каквото и най-вече, който си искам. А голата истина е че мразя, ама ужасно много мразя ужасно много неща и ужасно много хора, но през повечето време се правя на цивилизована и разбираща и си преглъщам и премълчавам омразата. И защо? За какво ми е това разбиране и какво получавам срещу него? Вятър и мъгла! И не само това, ами ми се качват и на главата.
Трябвало да обичаме ближния. Кой ближен? Пияницата отгоре дето ме държи будна до 2 часа през нощта или онзи отсреща, дето се мъкне през две-три седмици да иска пари назаем. А колегата, дето накара друг колега да му стане поръчител и после се оказа, че година и половина не си е плащал вноските по кредита? И тоя ли да го обичам? Че епрофукал парите на комар, а има жена и малко дете?
Дори и най-близките ми! Не ми се започва и да мисля по въпроса какви чудеса са ме карали да правя най-близките ми? И съм ги правила. Щото съм тъпа. Обичаща, ама тъпа! Е, това е върха на посредствеността! Да се раздадеш на кучетата да ти оглозгат кокалите, а после да се тешиш с мисълта, че си много добра и благородна и те са оцелели и те .... обичат? Или може би уважават? А така ли е?
Или ще те уважават много повече, когато започнеш да отстояваш себе си и станеш още по-голямо дърво от тях?
Ама не знам дали имам нерви и за това.
Да се върнем на въпроса за мразенето. Твърде дълъг е списъка, но защо да не го започна:
Мразя дребнавостта, мразя празноглавието, празнословието и пустотата в живота на хора, които се смятат за много важни и интересни, а ако погледнеш 10 години от живота има няма да нищо, което да отбележиш като особено и интересно. Но те говорят и говорят, и говорят и не спират да те занимават със Себе си. Мразя и взирането в живота на другите хора, за да се запълни пустотата на своя и мразя безделниченето. Мразя седенето на маса с часове и да се преструваш, че това е голям забавен купон, а всъщност не знаеш какво да правиш със себе си и с времето си и затова пропиляваш и двете.
В същото време мразя и безсмисления труд. Труд заради самия труд, труд от който затъваш, вместо да изплуваш, защото не знаеш как да го правиш или просто защото вечно ще има нерентабилен труд, който някой трябва спонсорира или субсидира, но субсидиите всъщност отиват при мошениците.
Мразя мъжете, които си мислят, че са нещо повече от жените , а в същото време не могат да оцелеят и пет дни без да ги дундурка някоя от последните. Мразя, силно ограничените хора, дето се раждат с греда в очите си и умират с нея и си мислят, че са видели света и са разбрали всичко за него.
Мразя и многознайковците и това, че мъжете се изнежниха и нямат топки. Не смеят да ударят с юмрук по масата и да си кажат искрено мнението. Могат само да лижат задници, да мънкат и да треперят за местенцето си. Не дай си Боже да не ги уволнят от работа, защото са некъдърници и никой никъде вече няма да ги вземе за работници. Мразя и тези, дето държат некадърниците на работа ... заради шуробаджанащина или заради собствената им некомпетентност. И отгоре на всичко можещия човек е необичан и неудобен .... защото може и има мнение и не умее да лиже задници ... т.е. представлява заплаха. Добре, че все някой трябва да свърши някаква работа ....
Мразя себе си понякога, заради това, че съм толкова неадаптируема към тази среда, в която живея, мразя се заради това, че ми пука и заради това, че ми се живее и че даже обичам този живот. Мразя се затова, че обичам другите и съм поставяла интереси на други хора пред своите собствени и затова съм доникъде. Мразя се затова, че не ми достига егоизъм. Трябваше да съм истински егоист и да не се интересувам от нищо друго освен от себе си и собственото си благополучие. Мразя глупачката, която съм толкова често, че чак се питам дали не заслужавам поне мъничко уважение заради упоритостта.
Имам чувството, че Вселената знае всичките ни слабости и ни изпраща събития, които провокират точно тези слабости и ние затъваме, затъваме до .... и после някой ми разправя, че Вселената, Бог или там който ни обича??? Ай сиктир, бе! Обича!!! На Вселената/Бог грам не им пука за нас. Това е голата истина, само дето е толкова непоносима, че ние се хващаме за какви ли не измишльотини, за да минем през това, каквото и да е то ....
Всъщност .... откъде да знам .... Бог може дори да ни мрази ... нас всички ....
А за блога - важното е да правиш каквото ти се прави - защо да са отказваш, ако не ти се отказва? На мен понякога не ми се пише, а по-често напоследък просто нямам време да пиша и направо съжалявам за това, да знаеш .... е, донякъде, де ... защото все пак по-важно е да живееш, отколкото да пишеш :)))
Кога ще пием кафе? :)
