Ако родено

от безкрайния океан на болката

сърцето имаше свойството да се втвърдява ,

животът щеше да е тих и спокоен днес.

Но не, и не.

Болката остава,

огромна и блестяща,

заема формата на съда – душата,

и само мечтае за твърдостта и сивотата

на камъка.

Да не бъдем черногледи. Вероятно именно в липсата на твърдост е надеждата, че някой ден болката ще може да бъде изтласкана... поне до следващата. Поздрави :)

... въпреки че през ноември е трудно.
Надеждата е и че всяка болка ни обогатява и ни прави по-човеци ...

блестящо!
поздрави!

..