Прочетен: 2149 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 17.09.2011 14:35
Ето как:
Веднъж завинаги искам да не знам много. — Мъдростта слага граници и на познанието.
Какво? Човекът ли е божия грешка? Или бог е грешка на човека?
Помогни си сам — тогава и друг ще ти помогне. Принцип на любовта към ближния.
Не се страхувай от действията си! Не ги изоставяй! — Угризенията на съвестта са порок.
Онзи, който не умее да вложи волята си в нещата, той влага в тях поне още един смисъл: т.е. вярва, че там вече е вложена воля. (Принцип на „вярата“.)
***
Просто човек трябва да се опита да овладее онзи удивителен финес да не обезценява стойността на живота.
„Дневната светлина“, „разумът на всяка цена“, светлият живот, съзнателен, лишен от инстинкти, съпротивляващ се на инстинктите — това просто бе една друга болест, а не някакво връщане към добродетелите, към здравето, към щастието… Че трябва да победим инстинктите — това е упадъчна формула, защото докато животът се възвисява, щастието е тъждествено с инстинкта.
***
КАК „ИСТИНСКИЯТ СВЯТ“ СЕ ПРЕВЪРНА НАКРАЯ В БАСНЯ
История на едно заблуждение
1. Истинският свят — достижим за мъдрите, за благочестивите, за добродетелните; той живее в тях, той е „те самите“.
(най-старата форма на идеята, относително проста, умна и убедителна. Перифразиране на изречението „Аз, Платон, съм самата истина“.)
2. Истинският свят, който е недостижим днес, но е обещан на мъдрите, на благочестивите, на добродетелните — „за разкаялите се грешници“.
(Напредък на идеята, тя става по-фина, по-необхватна, неуловима — става женствена, християнска…)
3. Истинският свят недостижим, недоказуем, неопределим — но вече измислен като утешение, задължение, императив…
(В основата си — старата песен, но по-замъглена и скептична; идеята става сублимна, бледа, северна, кьонигсбергска.)
4. Истинският свят — недостижим! Във всеки случай — недостигнат. И като недостигнат — непознат. Следователно той не утешава, не решава, не спасява, не задължава: как да ни задължи нещо непознато?
(Сиво утро, първата прозявка на разума, кукуригане на позитивизма.)
5. „Истинският свят“ — една ненужна идея, която вече не ни задължава, една излишна идея; следователно — да я премахнем!
(Светла утрин. Завръщане на веселостта. Платон се изчервява от срам; шумно веселие на свободните духове.)
6. Изхвърлихме „истинския свят“ — и кой свят остана? Сякаш привидният? Но не! Заедно с истинския свят ние изхвърлихме и привидния!
(Пладне. Часът на най-малката сянка; край на най-дългото заблуждение, върхът на човечеството: тук започва Заратустра…)
***
Но да посегнеш на страстите — това означава да посегнеш на жизнения корен, да го скършиш; църковната практика е просто жизнено-враждебна …
Радикалните средства са задължителни за дегенератите — защото слабостта на волята, по-точно невъзможността да не се реагира на възбуда, е просто една различна форма на упадъка.
Ще бъдеш плодовит единствено ако си богат на противоречия; оставаш млад само ако душата ти не се отпуска, не се стреми към мир… Нищо не е по-чуждо на човека от онзи стремеж към „мир на душата“, това християнско изискване; на нищо не завиждам толкова малко, колкото на моралното добиче, на затлъстялото щастие, което изпитва добрата съвест. Отказвайки се от войната, човек се отказва от великия живот… В много случаи „душевният мир“ е просто заблуждение — нещо друго, което не знае как да се назове по-честно, без заобикалки и предразсъдъци.
Морал — така, както е разбиран досега и формулиран от Шопенхауер като „отрицание на волята за живот“ — това е самият декадентски инстинкт, който ражда императив, заповядва: „Умри!“ Това е присъдата на вече осъдения…
Доколкото раздава присъди от свое име, а не от аспектите, гледищата и позициите на живота, моралът е специфична лъжа и заблуда, към която не трябва да имаме никакво състрадание. Той е дегенерирала идиосинкразия, създала безкрайно много беди! Ние останалите, безнравствениците, напротив — ние сме открили сърцата си за всички видове разбирателство, търпимост и одобрение. Ние не отричаме така лесно; за нас е просто чест да утвърдим. Нашият взор все повече е отправен към онази система, която се нуждае и която ще се възползва от всичко, което е отречено от болния разум на духовенството; към онази система от жизнени закони, която ще извлече привилегия и от най-отрицателните черти на духовника, на добродетелния, на моралиста, и то каква привилегия! Но самите ние, безнравствениците, сме отговорът…
***
Неприятните чувства се обуславят и от действия, които не бива да подценяваме („грехът“, „греховността“ се отнасят към физиологическите несполуки — винаги се намират основания да бъдеш недоволен от себе си). Същите се определят и като наказание, като разплата за нещо, което не би трябвало да правим — това е обобщено по своеобразен начин от Шопенхауер в едно изречение, показващо морала такъв, какъвто е — същинска отровна смес, отричаща живота. „Всяка велика болка — казва той, — била тя телесна или душевна, посочва онова, което ние печелим, защото нищо не би се докоснало до нас, ако не го заслужим сами.“ („Светът като воля и представа“, II, 666.)
***
Какво единствено може да бъде нашето учение? Това, че никой не дава качествата на човека — нито бог, нито обществото, нито родителите и предтечите, нито пък той самият. (Безсмислието на току-що посочените представи е проповядвано от Кант в учението му за „свръхестествената свобода“, а вероятно се е срещало и при Платон.) Никой не е отговорен за това, че изобщо съществува, за това, че е сътворен по този или онзи начин, че се намира при такива обстоятелства или в подобно обкръжение. Фаталността на същината му не се определя от фаталността на всичко онова, което предстои. Той не е следствие на някаква воля, смисъл или цел, никой не прави чрез него опит да постигне „човешкия идеал“, „идеала на щастието“ или „идеала на моралността“ — изобщо да се залага в съществото му каквато и да е цел е просто абсурдно. Ние сме измислили понятието „цел“, „смисъл“ — а в реалността то не съществува … Ти си необходим, носиш в себе си частица от съдбата, принадлежиш на цялото, просто си в цялото — не съществува нищо, което да насочва твоята действителност, нищо, което да я измерва, сравнява или осъжда — това би означавало да се измерва, сравнява или осъжда цялото… но извън това цяло не съществува нищо! Това, че никой не носи отговорност, че същността на действителността не може да се отпрати към causa prima*, че светът не е нито единство на усещанията, нито на духа — именно в това се състои великото освобождаване, едва по този начин отново се постига невинността на бъдното! Понятието „бог“ бе досега най-големият упрек срещу съществуването, срещу действителността… Ние отричаме бога, ние отричаме отговорността си пред бога — едва тогава ще спасим света.
[* Първопричината.]
Ако не сте се сетили вече кой философства с чук в ръка да го кажа: Фридрих Ницше. Чували ли сте за "Залезът на боговете"? :)
...
Да запазиш своята веселост пред мрачното и ужасно отговорно дело е повече от изкуство. И все пак — има ли на света нещо по-нужно от доброто настроение? Не успява онзи, на когото липсват дързост и лудория. Едва излишъкът от сила е доказателство за нейното съществуване. Преоценка на всички ценности — чудовищната черна въпросителна, засенчваща оногова, дръзнал да преоценява — такава съдбовна задача изисква всеки миг да си озарен от слънчевите лъчи, да си се отървал от тежката, от прекомерната сериозност. Всяко средство за целта е оправдано, всеки „случай“ е щастие. И преди всичко войната. Именно тя е била най-умното и правилно действие на всеки задълбочен дух, в самото раняване се съдържа изцелението. Една сентенция, въпросът за чийто произход предоставям на учената любознателност, отдавна вече е моят девиз: increscunt animi, virescit virtus*.
[* При раняването нараства духът и се развива мъжествената добродетел. — Бел. прев.]
