От днес нататък искам да мисля за светлината.

За неговата светлина.

За светлината, която едва пробива мрака на този свят и често гасне преди да е докоснала земята.

За светлината, която ние отдолу виждаме като през мъгла и която само в кратки, неочаквани моменти ни обгръща чиста и ни води.

Спомняте ли си пещерата на сенките на Платон?

Носителите на светлина в мрака обаче ги мразят. Случвало се е в миналото и физически да ги измъчват и убиват, но по-цивилизованите средства са много по-жестоки.

Макар че тук, при нас, е доста трудно да се говори за цивилизовани ... неща.

Далеч не цивилизована е грубостта, глупостта, студенината и тесногръдието ... калта с която те замерят само и само светлината, която носиш да угасне.

Но всичко това не е чак толкова страшно, страшното е, когато калта ... или пък просто мъглата постигне целта си и замъгли погледа ти. Когато зрението ти е нарушено има голяма опасност да не забележиш ... другите светлинки  в мрака и да се почувстваш отчайващо самотен и неразбран.

И да се почувстваш така няма лошо, да не говорим, че до голяма степен е истина. Лошото е, когато спреш да се взираш и да търсиш другите светлинки, обърнеш поглед само към себе си и започнеш да виждаш как твоята собствена светлина постепенно гасне.

За тези от нас, които  са я видяли обаче, светлината остава. Тя може да си е отишла от едно място, но тя никога не изчезва в небитието. Тя се предава на другите, на виждащите и усещащите. На хората с трето и четвърто зрение. На другите светли.

Светлината му бе разбираща и всеопрощаваща. Светлината му бе спокойна и ненатрапчива, мека ...

Светлината му ... не се чувстваше комфортно в този свят на груби и остри обекти. Светлината му бе наранявана, подтискана, ... осмивана.

Светлината му ме докосна и ... остави следи ... остави себе си в мен и аз ще я нося със себе си ... винаги ...

 

Небето, отразено от калната локва, си е все същото небе :)
Ако си истинско небе, не можеш да бъдеш окаляно :)
Можеш само да изглеждаш такова в очите на този, който не може/не иска/не смее да погледне към истинското небе, а се мъчи да си състави представа за него, гледайки към земята - към отражението му в локвата...
Малее, как го засуках :)
Но защо ли си мисля, че ще ме разбереш...
Избираш идеалния вариант :) - да носиш светлината със/в себе си - в такъв случай няма как да те докосне мракът...нали мракът не е нищо лошо и страшно, а - просто липса на светлина..

А мрака не само ме докосва, а понякога потъвам дълбоко в него, но .... идва нов ден, с ново слънце на хоризонта, което буди слънцето в мен :)))

писала съм преди време едно наивно стихче

светиш ли в тъмното

Палиш ли кибритени
клечки
в тъмното?
Смееш ли да
осветиш
потулените,
интимните
ъгли?
Какво има
в плашещия
мрак?
Призраци на страхове,
скелети на грехове,
Прах и паяжини,
огледала,
бодливи болки,
Самота,
озъбено
усмята.
Гротеска.
Просъсква ли
нещо
или свири вятъра?
Как да почистя,
ако не смея да погледна,
и има ли нещо за чистене?
Ще драснеш ли?
Танцуващи сенки
по ъглите...

Ти, светиш ли в тъмното?

Много е хубаво и е по-скоро прозорливо, ако искаш да знаеш :)

като една малка кибритопродавачка в себе си, с последна кутийка кибрит - просъсква ли нещо или вятърът свири? угасва клечката

(една приятелка ми писа тогава, че в ъглите има абсолютно всичко, понякога е по-добре навреме да ти свърши кибрита си мислех;)

и аз тези дни се взирам по ъгите и на моменти се чудя клечката ли да загася или да зажумя силно ...

може да се види? Нашите очи виждат само сянката...така са направени....разбира се ние не можем да виждаме и тъмното...пак по същата причина....

Що се отнася до светлината, за която Вие говорите, вероятно сте прав. Аз тук използвам думата по-скоро като метафора.