в моментите от живота
когато да продължиш да живееш
изглежда чудовищно
сутрините се понасят някак
слънцето не дразни
над главите се роят надежди
даже смях се ражда неочаквано
обедите са ни в клин ни в ръкав
следобедите не се помнят
но дойде ли вечерта ....
ах, дойде ли вечерта
с нейните тъмни облаци
и тъмни буци в душата
вечерта на нашата самота
дори когато сме с децата
тогава губим смисъла
и даже не питаме
просто мълчим и търпим
и си лягаме
само защото така трябва

И понякога дори не го решаваме
А след време със смях разказваме
за преодолените трудности
след време, като свърши
неплатения отпуск на надеждата.
И разбираме, че не е трябвало
Просто само за толкова са ни стигали силите
Но вече знаем и можем повече

Да намираме нов смисъл

Но раните понякога много трудно зарастват
и оставят белези
и белезите ги носим до живот ....
заедно с новите смисли ...