Най-големите радости и най-големите мъки се изживяват в самота. Те могат да се споделят до някаква степен с друг, за някакъв кратък период от време, но истинският, бурен полет на радостта или дълбокото гмуркане в мъката са занимания самотни. Личността има нужда от простор, от самостоятелно и свободно лично пространство, за да се потопи в изживяването до неговите най-големи дълбочини. Всякакво чуждо присъствие пречи, изкарва нещата на повърхността, предполага неразбиране и ако не критика, то поне фалшиво съчувствие.
Разбира се, всичко това само, ако искаш да изживяваш нещата до техните най-големи дълбочини. Повечето предпочитат да се плъзгат по повърхността, знам. Знам, че така е много по-лесно и безболезнено.
Но душата се храни с изживявания. Оставиш ли я на повърхността, рискуваш да я загубиш .... или да я затвориш в цимент.
Всъщност, не знам доколко човек има контрол върху душата и изживяванията и. Склонна съм да се питам понякога „ а какво щеше да стане, ако“ .... бяха направила това, вместо онова, бях казала това, вместо онова и т.н., но предполагам, че е безсмислено .... едно или друго събитие, което е било в наш контрол едва ли би променило една .... кармична програма, ако мога така да се изразя.
Но не става въпрос и за бездействие. Бездействието е страшно нещо. Нещо като безразличието. Странно ми е обаче, че още преди да навърша 20 съм разбирала някои от тези неща. Още тогава си мислех, че най-страшното наказание, което мога да наложа на някой е тоталното ми безразличие. А наскоро чух от режисьора това стихотворение:
Ние всички искаме да сме обичани.
Ако ли не - да ни се възхищават.
Ако ли не - да се страхуват от нас.
Ако ли не - да ни мразят и презират.
Искаме да пробудим някакво чувство у другия - каквото и да е то.
Душата потръпва пред празнотата
и търси съприкосновение на всяка цена.
Халмар Сьодерберг
Страшното е, че толкова много хора, толкова лесно раздават насам и натам .... безразличието си.
Аз самата доскоро мислех, че трябва да оставям хората да бъдат такива, каквито искат, без да се намесвам особено. Но сега се питам с какво се различавам по този начин от .... безразличните? Сега, след като получих горчив урок, разбрах, че мога и да ги оставям да бъдат каквито искат, но задължително трябва да споделям поне личното си мнение и ... отношение към нещата. Не бива да мълча! Толкова ме е яд, че съм мълчала в миналото, че няма накъде!
Ако не бях мълчала през по-голямата част от времето, поне щях да си мисля, че съм направила всичко възможно. Сега не ми е дадена тази милост.
