Дъжд. На 19-ти февруари. Дали времето си спомня за Апостола и плаче или е вдигнало ръце и се е предало на глобалното затопляне?

Не обичам да се присъединявам към апокалиптиците и феновете на ентропията, но по отношение на климата се чух онзи ден сама да казвам: „Еееех, а какви зими имаше едно време! Сега това никаква зима не е!”

Мда, положението със зимата е трагично. Не си спомням да е имало зима с толкова малко сняг и такива високи температури. Колкото и да се опитвам да гледам от към  положителната страна на нещата – по-малко дърва за отопление, по-малко пари за дебели пуловери, по-малко чистене на сняг и пътни проишествия, все не мога да се отърва от чувството, че нещо не е наред. Не губя отчаяние, както предложи един приятел във фейса онзи ден.

Покрай дъжда и други задръжки и днес общуването ми със света ще се сведе до фейса, играта и някой и друг телефонен разговор. Няма лошо. Напоследък общуването изобщо се свежда до това. Тази година освен зима нямаше и навалица по кръчмите.

Не, че все още ходя по кръчми, но правих няколко опита и забелязах нещо невиждано до този момент в малкия ни град от голям селски произход – празни заведения. Ей, всякакви кризи сме виждали тук, но кризи по заведенията никога не беше имало .... до днес .... Дали пък не са започнали да свършват парите по бурканите или някои от източниците им са секнали?

Хм, сещам се и за още един белег – поне 4-5 човека бяха звъняли на зетя вчера, за да му искат пари. Той е добра душа и е известен сред приятелите си със склонноста да дава малки парични заеми. От доста време със сестра ми и майка ми се опитваме да го отучим от този вреден навик.  Може би кризата и високия интерес към услугите му ще го спрат най-накрая.

На мен едно птиче от европейски произход ми подшушна, че хората на Запад са започнали да развръзват кесиите и да инвестират, но както знаем, този вятър няма скоро да довее тук.

Знам, че бавно се развивам умствено, но да виждам, че живея в бавноразвиваща се държава понякога е много досадно. Разбира се, мисълта, че проблемите няма да свършат никога е донякъде успокояваща, но .... наистина ли ще спим, когато сме мъртви ....

 Не, че снощи не спах като бебе, въпреки убийствената седмица и всички нерви, които ми образуваха някои хора. Даже сутринта се събудих с усещането, че съм в легло с копринени чершафи и пухени завивки, в дворец от бял мрамор и червени рози .... после децата се развикаха и аз скочих да правя палачинки ....

Днес няма да се нервирам, даже се чудя защо изобщо се допускам до нервни състояния .... но сигурно е една от тези наши човешки слабости ....дето трябва да ги обърнем в предимства, като елиминираме всички възможни нервообразуващи ..... и останем в мир ... винаги  ... :)))))))