Не съм от тези, които като стигнат дъното, продължават да копаят надолу. Въпреки че им се възхищавам на антиентусиазма.
Не съм и от тези, които си измислят дупките и ги декорират във всевъзможни мрачни краски - да им се наначудиш на антиизобретателността.
По принцип даже избягвам дупките. Имам характерна подскачаща походка, с която мога да сляза на бегом от Мусала, без да се пребия, ако е лято и само с едно, две потъвания в преспите, ако е зима.
Но и аз като всеки нормален човек, ако не в друга, то поне в Сатурнова дупка попадам всяка година.
Всъщност миналата година смело заявих, че Този път не съм в дупка, но малко лъжех себе си. Не се чувствах много зле, действително. Но това се дължеше много повече на желязната дисциплина на ума, отколкото на реалната ситуация, в която се намирах.
Ситуацията си беше дупка, и то каква! Беше втората или третата по големина, дълбочина и ужас дупка, в която съм попадала в живота си. Не го преживях чак толкова зле, колкото в първите един, два случая сигурно само благодарение на преклонната ми възраст, безпредметния оптимизъм, който имам по рождение, /да се неначудиш кой господ с него ме е дарил/ и както споменах вече, завидната дисциплина на ума.
Благодарение на всичко това даже не виждах, че съм в дупка. Колкото и да презирам невежеството, знам кога е неизбежно и животоспасяващо.
Едва сега осъзнавам колко надълбоко съм била и колко тъмно е било там. Светлината, която струи от небето в момента ме изненадва безкрайно и заслепява. Разбирам, че без много усилия от моя страна – само си седях кротко на дъното и чаках – тялото/душата ми се е издигнала нагоре сякаш от самосебе си.
Не, знам, че не е от самосебе си. Имах план А, план В и план С, които дори да не проработеха, пак знаех, че ще се оправя някак. Това, което се случва сега е План Z, който нямах смелостта да планирам, а беше само неясно и силно подтиснато желание на дъното на съзнанието ми на дъното на дупката.
Но важното е, че това, което се случва сега е хубаво и осмисля всичките ми страдания и всичките ми стремежи. Осмисля мен.
Няма да говоря повече, за да не урочасам ситуацията, но ..... ще стискам палци нещата да вървят по пътя, по който са тръгнали и да стигна крайната дестинация .... където най-сетне ще мога да седна и да си почина ..... за малко :)