Пак експериментирах.

Повече от експериментите ми завършват катастрофално, но това не значи, че трабва да спра да ги правя. Ако спра, трябва да започна да слушам другите или дори само собствения си разум. Първото неверояно го мразя, а второто още не съм се научила да го правя като хората.

Не, че не използвам разума си, но той нали трябва да се използва на база на някакви данни? Автентични дани се получават само от опит. Което ме връща в началото и ме кара да си призная, че екперимента не е завършил чак толкова катастрофално.

А той не беше неприятен сам по себе си, афтъртейста му беше малко кофти ...... но, може да е от водката.

Имаше и един малко по-сполучлив експеримент от по-рано, но и той впоследствие тръгна в малко гадна посока. Започнах да си спомням защо през последните години се бях изолирала и тотално асоциализирала.

Природата ми не е на асоциален тип, но всичко зависи от социото. Тук социото е шоподебилско и рехаво до празно в по-добрия случай. Празно в смисъл има ли Човек в човека.

То може и аз много претенциозна да съм станала по отношение на Човека, но по-добре да съм претенциозна, отколкото да се задоволявам с малко. Задоволяването с малко не донесе добро. Сега съм за „Всичко или нищо“.

Най-вероятно ще си остана с нищото в някои от ношения, но ако имам себе си, все ще е Нещо, т.е. Някой.

Сега ще си почина от експериментите и после ще попътувам. Ще бъде освежаващо за душата. Дано да е и приповдигащо, че немалко неща я и подтискат напоследък. Не, че не мога да се справя с тях, но пътят .... пътят ... :)

Да си припомним този, който говореше за пътя:

“… Втурваха се заедно из улиците и се пъхаха навсякъде по своя маниер, който с времето ставаше все по-тъжен, всезнаещ и безсмислен. Но тогава в ранните дни, те танцуваха по улиците като отвързани, като помрачени, а аз се тътрех отзад, както цял живот съм се тътрел след хората, които са ми били интересни, защото единствените хора за мен са лудите, онези които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето като същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им, и тогава всички се стъписват: “Ау-у-у”.