Случва се да излъжа. В дребни мащаби, защото едрите мащаби изискват изобретателност и силна памет, каквито аз не притежавам.

Причината да го правя е, че голо милосърдие. Също така смятам, че не е нужно да навирам истината в очите на този, който сам не е способен да я види, да не говорим да я разбере.

Бих казвала истината и само истината само на човек, който разбира всичко и иска да научи още.

Колко такива хора познавам?  - Около един и половина и един потенциален.

Иначе им казвам невинни лъжи, защото поддържат картината за света на човека такава, каквато той е склонен да я възприема в момента.

Разбира се, невинните лъжи са тапети, с които се покриват пробойни в каменните стени, ограждащи съществото му и има риск тапетите да не издържат и стените да се сринат. Тогава той или трябва да построи нови стени на старото място или да ги подмести по-нататък или да се откаже от тях. Малко се отказват.

Понякога се уморявам. Уморявам се да поддържам стари и безсмислени лъжи и силно се изкушавам да изплюя истината в слепите им очи и да си тръгна доволна, че поне съм казала, че поне съм чиста в собствените си очи, а за техните не ме е грижа.

Елементарното чувство за самосъхранение ме предпазва и в някои от случаите си мълча съвсем съзнателно, а в други толкова няма смисъл, че просто няма смисъл.

Като ми писне съвсем си казвам истината и се наслаждавам на потреса.

То и това си е кеф.

С горния ред на мисли се прибирах днес и мислех да метна една дребна лъжа на мама и да изляза, без да се разправям.

Но както и друг път се е случвало ....  си казах истината ... съвсем невинно и със съзнанието, че няма да разберат, но тъй като съм всеизвестна с странностите си ... да не кажа лудостта си .... ще приемат.

Не можете да си представите колко лесно всъщност е да бъдеш различен. Тези, които не смеят, тайно ти се възхищават и  ... правят път. :)