Тя каза, че иска да ме види на четири очи, за да ми каже нещо.  Единия ден забравих, на другия ден тя ме подсети, но нямаше време да говорим и се прибрах чудейки се какво толкова има да ми казва.

Прехвърлих през главата си всички прегрешения, които извърших напоследък към обществото и мнението му.  Опитах се да си представя как изглеждам в очите на един редови негов член и се опитах да се сетя за нещата, които то най-много обича да осъжда. Не беше лесна задача, защото години наред точно това е било последното нещо, което ме е интересувало.

После мислих върху пиперливи изрази, с които да отговоря на нападката. Колкото по-искрени, толкова по-пиперливи, си мислех. Представях си как саркастично, цинично или пренебрежително се усмихвам, гордо вдигам глава и се фръцкам на тръгване.  

Снощи заспах с тези мисли и сутринта побързах да и се обадя, за да видя в края на краищата за какво става въпрос. Уговорихме се да се срещнем в коридора. Аз наранина се бях вбесила, заради некомпетентността и бездействието на бонбончето, с което работя, но се опитах да се успокоя и да посрещна нападката хладнокръвно.

Каква беше изненадата ми обаче, когато тя ме хвана за ръце и ми каза, че напоследък съм и изглежадал много тъжна и умислена. Била свикнала да ме вижда усмихната, винаги ме била възприемала като слънчев човек, но забелязала, че напоследък нещо ме мъчи и искала да ми каже да не се ядосвам, да ми каже, че каквото и да се е случило, нещата ще се оправят. Да не обръщам внимание на хората и да се успокоя.

Не издържах и се разревах в коридора като пич.

Още ми се реве.

Да ми го каже това човек, с който комуникирам изключително служебно и почти не съм разменяла общи приказки! Човек, който е смятан дори за опърничав и заядлив! Потресена съм!

 

е един хубав потрес.Значи ,че човекът мисли за теб не просто служебно, а като за човек и му пука...хубаво е да знаем,че имаме такива хора около себе си

само не знам що толкова са изненадах и що се разревах ... изглежда, че нищо хубаво не очаквам от хората около мен ... а пък то ....

Слънцеее, да знаеш как ги обичам такива не много общителни, смятани за опърничави и заядливи! :)) И така - докато комуникираме изключително служебно и почти не разменяме общи приказки - тихичко и мълчаливо си ги обичкам :)
Убеждавала съм се, че в тежък момент точно този човек намира точните думи за теб, докато онези, дето все се хилят и не им млъква устата :) - "отворените" и ларж де, точно тогава стават много разсеяни, или се правят на такива, или просто откровено не им пука за теб. Ще ти обърнат внимание, когато пак си весела и ставаш за готина компания.

Айде едно стихотворение за подарък :)

Казваш ми: "Тежък и мъчен човек!"
Вярно. Такъв съм. Не искам да споря.
Но във живота - ни лесен, ни лек -
вече ми втръсна от лесните хора.
Тях ще ги срещнеш на път и под път -
не хора, а ангели същи небесни.
Пълен със тях е и пъка светът
от лесните хора.
Те, хората лесни,
ще дойдат край тебе, край мене, край нас
и без да ги викаш. Но в лесното само.
В минутата лека и в лесния час,
когато от тях нужда никаква нямаш.
Празни и леки, със дух - пушек лек -
те ще изчезнат в минутата съща,
в която най-тежкият мъчен човек
с най-тежките крачки внезапно се връща.
С най-мъчната дума, с най-лютия лек
ще дойде той раната в теб да затвори.
Да, нека съм тежък и мъчен човек!
Влудяват ме леките, лесните хора!

Дамян Дамянов

в този контекст силно се надявам и аз вече да съм "тежък и мъчен човек" - тежък, за да си тежа на мястото и мъчен, за да имам собствено мнение и да го отстоявам :)

Жената е проявила човещина.. Може би трябва да вярваш повече в хората. В човечеството.. ;) (това, последното по повод един друг твой скорошен постинг, който прочетох тия дни)
Поздрави!

Ако вярваш в хората, то е защото си все още твърде млада. :)
Ако аз вярвам в нещо, то е в Човека, не в хората.

(Макар че кой знае на този свят възрастта на душата си, а и на душите на другите хора?)
Аз също вярвам в Човека, но и в хората, и в хората.. (и то в този ред именно). Защото какво е Човека без хората? Какво е Човека без човечеството? Зная, че харесваш Достоевски като мен.. Не смяташ ли, че и той обича хората въобще, не само Човека? Въпреки слабостите им.. Именно с това е велик. С обичта въпреки.. (защото никой не е описал по-добре, но и с повече обич падението на човека, така лесно и заложено сякаш в природата ни.. човешката..) Или ще кажеш: обич - да, но вяра - не, вярата е друго.. ? Но аз мисля (и чувствам), че там където има обич към, има и вяра във.. Някак не може (съвсем) едното без другото..
Поздрави отново, Мая.. Може и да греша, разбира се, може и да съм твърде млада.. Но аз ти пиша тези редове, не за да се "надцакваме" кой е по-по-най (зрял, умен, мъдър и прочие) според онова, в което вярва, а съвсем приятелски - защото зная, че и ти вярваш в хората. Не само в Човека. Просто си го забравила. Така мисля. И затова си била "в потрес" от човешкото внимание на тази жена към теб, за което пишеш по-горе - именно защото тя те е накарала да си спомниш нещо отдавна забравено.. Събудила го е в теб. Събудила те е :)

ще те попитам съвсем добронамерено и приятелски и искам да си отговориш честно сама на себе си, ако не на мен:
Обичаш ли съседа отсреща или просяка на улицата точно толкова, колкото обичаш мъжа си?

Ако отговора ти е не, за каква обич към човечеството говорим всъщност?
Единствената истинска обич, която съществува е към Човека, т.е. към един човек, останалото са илюзии.

Отговорът ми може да не е "да" (на "точно толкова, колкото.."), но не е и "не". Съвсем честно и искрено - на себе си сякаш само отговарям. Това е истината за мен и моята обич. Ако искаш - вярвай, ако не искаш- недей. От това тя няма да се промени, така или иначе.
И понеже мога много да пиша по темата и да отгаварям до безкрай на твоите въпроси и съмнения (както и на своите собствени), но нямам време и някак не искам, понеже диалогът ни напомня на спор, а аз наистина мразя да споря - приеми, че просто се отбих в блога ти отново и оставих свой коментар с лично мнение.

..За последен път (тук) - поздрави..

П.С. Илюзиите са за илюзионистите. Любовта е за хората. Толкоз..