С лека раница на гърба, с хубави, здрави обувки, в най-равномерния ход, който мога да си позволя за съответната височина, сама на пътеката – това бях аз в неделя на път за Мусала, това съм аз вървейки по пътя на живота си. Никаква друга картина няма да символизира живота ми по-добре от тази. Без да забравяме, разбира се, и как после лежа на южния слон на върха, изцяло отпусната, вперила поглед в красотата на Маричините езера долу, Манчо, Близнаците .... а после полузаспала, затоплена от слънцето и полюшвана от вятъра.
Да се чуди човек защо толкова обичам планините. Да не би и аз да съм скала? По-добре скала, отколкото отровен газ. По-добре да знаеш, че носиш със себе си целия дзен, който търсиш в планината, отколкото да търсиш напразно.
Имам чувството, че през последните години съм си самопромивала на мозъка в една изключително погрешна посока. Добре, че нещо вътре в мен винаги е знаело истината. Ако не бях открила Айн Ранд тази година, може би щях още години да тъна в неизвестност по отношение на себе си и по отношение на фундаменталните понятия за добро и зло.
Докато четях книгите на Айн Ранд усетих, че ме осенява просветление, ама не от онзи мистичен вид, за който никой точно не може да каже какво представлява, ами само се .... завоалират и мистифицират нещата, а от един логичен, разумен, направо математически вид.
Злото, в един доста изчистен вид го срещнах веднъж в лицето на един, който наричаше себе си”никой” и въпреки че тогава усещах формата на злото у него, нямах инструментариума, нямах формулировката на идеите, с които да го заклеймя. Нямах думите, губеше ми се нишката на логичното обяснение. Но въпреки че тогава се чудех за детайлите и обясненията, знаех, че самото име /доколкото е име/, което той беше избрал за себе си съдържаше в себе си основата на злото. Сега знам със сигурност, че злото е лицето на „никой”, лицето на посредственоста, лицето на жертвата, лицето на човека, който не живее свой собствен живот, а „заема” от живота на другите, интересува се от нещата, от които другите се интересуват, възхвалява нещата, които другите възхваляват и оплюва нещата, които другите оплюват, а тези, другите, на свои ред се интересуват от нещата, от които другите се интересуват, възхваляват нещата, които другите възхваляват и оплюват нещата, които другите оплюват. Омагьосания кръг на обществото, в което всички смятат, че са равни, а някои малко по-умни са по-равни и пият кръвта на безмозъчните, които после даже им благодарят.
Затова човекът е човек, когато е сам. Може да изглежда, че е в обществото, но е извън обществото, сам с работата, която върши и която обича. Сам, когато обича. Сам, макар и понякога с обекта на любовта си, който е един единствен и никога не е „цялото човечество”. Парадоксалното е, че този, самотника, ще е допринесъл много повече за цялото човечество, отколкото цялото човечество е допринесло само за себе си.
