Напоследък изглеждам сякаш съм се насадила на пачи яйца, ама да не се разбира, че имам нещо против патката или яйцата. То, аз съм си и патката и яйцата, а и насаждането си е мое дело.

Може да се тормозя от време на време, но пък ако не се тормозех, каква ли скука щеше да е?

Мисълта на деня е отново на Паулу Коелю:

„по-добре да съжалявам, отколкото да съм в безопасност.”

Е, може да се каже, че съжалявам за някои неща, но никой до този момент не може да ме обвини, че съм избрала сигурността пред ... свободата.

А, толкова примамлива ми се вижда картината на една .... сигурност ..... от време на време, после се сещам, че тази сигурност най-вероятно ще е на цената на някои мои свободи и отново избирам несигурността.

Избирам, избирам, а повечето хора не разбират и сигурно си мислят, че съм затънала до гуша в проблеми и изобщо, че нямам акъл. Важното е, че за мен не е важно какво си мислят хората. Аз да знам какво мисля аз, пък .....

Тук един колега съблогър ми каза, че ми пречи фантазното мислене. А то и така не е съвсем, защото аз си харесвам и фантазното мислене. Че то ако имаше само фактологическо, или както го нарече той – „насочено” мислене, нямаше да има луди поети и писатели, и художници и т.н.  А на мен когато ми трябва насочено, или фокусирано мислене, аз си го упражнявам безпрепятствено. Както се подразбира от самият термин обаче – „насочено” – това мислене е ограничено, и ако човек иска да отиде отвъд огранченията, в някакви непознати ... да не кажа несъзнателни .... области .... тогава пуща мисълта по нанадолнището и чака да види дали ще се удави в реката ....

Аз мога да бъда напълно нормална. Мога да упражнявам позитивно мислене за закуска, обяд и вечеря .... даже ще ми идва отвътре, даже ще ми отива, но къде ще отиде сянката ми тогава? Какво ще стане с уникалните дреболии, които ме вбесяват неимоверно и с големите ми мечти? Кое ще ме отличава от хилядите позитивисти, будисти, весели монаси и наркомани по света?

Това е по въпроса за нормалността и здравата ми психика. С две думи:

Здрава съм, но се тревожа. Ядосвам се, че се тревожа, но не искам да изпадам в състояние, в което не се тревожа ... за нищо! :)

 

 

 

 

Ne samo che ne mozesh da si napulno normalna ,a mnogo klonish kum tochno obratnoto. Ne znaeh che oshte si pishesh glupostite iz bloga. Nishto sviastno ne sum chel ot teb

защо четеш?
Все пак благодаря за оценката "ненормална", щях да се разтревожа, ако беше обратното! :)

( че какво е сигурно в този живот освен , че сме се родили и че ще умрем), предпочитам свободата си и вътрешното знание, че
винаги мога да се излъжа в измамна сигурност, но няма как да измамно да се усетя свободна )))

мисля че и сама знаеш пътя, просто от време на време ти харесва да си в заешката дупка ))
надявам се само да не спираш да срещаш достатъчно луди шапкари :)

това че "няма как измамно да се усетя свободна" :)

що се отнася до мен - да, попадам в дупки, но знаеш ли какъв е един от най-големите ми проблеми - това, че разбирайки свободата като отговорност понякога се чувствам твърде отговорна /разбирай и твърде съпричастна/ към съдбата на хора, които са ми близки, а пренебрегвам себе си и даже други още по-близки хора .... от 100 години се каня да започна да мисля повече за себе си и за моите най-големи приоритети, а все не успявам ....

в този и смисъл.
знаеш ли тук сме от едно и също време, почти като роднини сме, мисля си на моменти, че дори те познавам по добре от твои приятелки, с които си прекарала години наред.
винаги ми е било интересно твоето "залитане" във философия, дзен, йога и дао и съм се опитвала отстрани да те разбера.
истината е, че докато не влезеш достатъчно вътре в нещата, отстрани можеш да си само един невеж наблюдател и толкова.
а веднъж влязъл, разбираш че свободата е вътрешно, а не външно състояние, няма цена или поне не и такава, която да не си струва да платиш и
освен всичко, трябва да си вътрешно израснал, за да го разбереш.

мога да съм съпричастна към съдбата и живота на близките си, без това да накърнява личната ми свобода.
а ако цената на моята съпричастност, наранява свободата ми, то тези хора не са "моите" близки.

съни, просто мисля, че си в депресия, и че си изгубила вътрешното си равновесие.

и че трябва да намериш подходящата си мантра за връщане, дори тя да не е : ом мане падме хум, а оммм вашТа мама. )))

и ме познаваш доста добре, а аз в момента направо нямам приятелки (тя замина за София и това е един друг проблем, ама не ми се задълбава)

та, в известна депресия съм, ама ще изляза ... особено след като дефинирам кои са мои близки и кои не са :)

Благодаря за споделянето. Дилемата 'свобода vs сигурност' си е голяма тема и ми хареса как си я споменала тук.
Това, което ме озадачи е идеята ти за 'нормално'. Преди много време един човек, с повече опит от мен каза, че 'нормалното' е относително, т.е. колкото повече хора имат/правят дадено нещо, толкова за по-нормално се счита то. И така за по-малко от 100 години депресията се е 'нормализирала' и от тежко психично заболяване става 'афективно разстройство' (т.е. нещо, което всеки го има според специалистите... пък на тях нали за това им плащат - да се грижат това нещо, и те се грижат да доведат до знанието ни как и ние го имаме с всички достъпни им средства).
Моите наблюдения са, че и тревожността се е нормализирала и даже е станала здравословна (тя, тревожността, винаги си е била убедителна). И затова е 'нормално' непрекъснато да се тревожим за нещо, а ако случайно не можем да измислим за какво точно има и хубав термин за това - 'плаваща тревожност' (плава си там и ако намери за какво да се закачи добре, ако не - пак си е там, в нас).
Тези, които са усмихнати, слънчеви и радващи се на всичко, които отказват да се тревожат и предпочитат непрекъснато сами да дефинират и предефинират както себе си, така и света, са набедени за 'ненормални', 'странни', 'луди'. Иска ми се да вярвам, че тези хора наистина са хиляди и че аз съм една от тях. Имам подозрението, че и ти си тази пъстра и приказна група... дали заради отричането ти или въпреки него.
Поздрави, Вили

мога и да "откажа да се тревожа", но се питам какво човешко ще остане тогава в мен ... в смисъл дали няма да съм един буда? един бог? а защо да избързвам с тези неща? не е ли "хубаво" да се тревожа от време на време за нещо, за да търся и осъзнавам какво не е наред окоо мен и ... какво мога да направя, за да го сложа в ред. разбира се, един будист би казал че "всичко е наред" и аз понякога така се убеждавам, но .... какво е след "всичко е наред"? :)
разбира се, постоянната тревожност е повод за сериозно безспокойство, но постоянното спокойствие според мен също :)
абе, малко несвързано май стана, но .... според мен е нормално и човешко да се тревожиш от време на време ... ами ако обичаш някой е неминуемо да се тревожиш за него/нея, нали? :)

Привет :)
Благодаря за отговора. Започвам отзад напред, като в крачка ще правя моите връзки ;)
Какво точно променя това, че се тревожиш за човек, който обичаш? Той става по-добре? Ти ставаш по-добре? Ааа, май се получава точно обратното... Според мен да обичаш някой е нещо, което обогатява и развива и двамата. Любовта е толкова пълна и цялостна, че всичко друго става излишно.
Много показателно е как от 'нормална' тревожността стана 'човешка'. Значи ако не се тревожим не сме хора? (А това с будите и боговете много ми допадна). Точно за това говорех - натиска, който непрекъснато усещаме да сме 'нормални', 'човеци', да се тревожим. Това й се опитах да кажа с 'отказа да се тревожим' - отказ да се оставяме натиска някакви външни модели да ни определят какво да чувстваме, какви да бъдем и какво да правим. А иначе към тревожността за мен има само един здравословен подход - осъзнаване.
В мен изведнъж се породи усещането, че ти под тревожност разбираш онова в нас, което ни кара непрекъснато да търсим (бих добавила към твоето 'какво не е наред около мен' и 'какво е наред около мен', за да обхванем цялата картинка); онова напрежение, от което сякаш оформяме самите себе си; онова любопитство, което ни тласка да отворим следващата врата... Запитах се как бих го нарекла и изскочиха толкова думи, сравнения, матафори... Любимото ми е 'танцът с Дракона' ;)

А след всичко е наред е... всичко :)

и да променя и да не променя, пак се тревожиш .... :) въпросът е, не тревогата да контролира теб, а ти да контролираш тревогата.

а под тревожност до голяма степен разбирам точно това, което ни кара да търсим, да. :)